АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ ВИЗИТКА
Любима книга – „Йосиф и неговите братя“ на Томас Ман
Любим артист – Леонардо да Винчи
Най-въздействащ цвят според него – Синьо
Любимо място за рисуване – Всяко място, в което човек остава сам с платното; Пловдив
Любима историческа епоха – Христовото време
Емоцията, която творбите му носят – Мечта, тъга
Как той се описва с 3 думи – „Аз съм тук“
- Каква роля има град Пловдив за израстването Ви като художник?
- Пловдив наистина е специфичен град. Аз го приемам като съдба. Като нещо, което е много голямо, много силно и от което ти не можеш да се разграничиш. Той е цветен, хубав, емоционален. Израснал съм от детските си години с всички онези много характерни артисти, които са сърцето на Пловдив, което на практика избухва още със Съединението. Първите художници, като Христо Стефанов, са творили в Пловдив. А големият бум е със Златьо Бояджиев и останалите художници, които аз съм виждал и с които съм говорил, когато съм бил дете. Това са неща, които без съмнение остават в ума ни, в живота ни. Впоследствие, когато навлязох в активна възраст и творчество, всеки един спомен на практика беше резонанс, който се повтаря през годините – това, което ни прави заедно всички.
- Кога и къде рисувате?
- Ателието е едно специфично място, което би могло да бъде физическо, но би могло и да бъде всяко място, в което човек получава импулс и заставайки пред белия лист, твори реалност. Така че ателието е мястото, в което аз оставам сам със себе си, но имам желание да общувам с всички хора, които впоследствие стават част от моя свят, гледайки изкуството ми. Започваме от белия лист, но се събираме във възприятието.
- Какво ви носи връзката с публиката на откриванията на Вашите изложби?
- Връзката между художник, публика и всеки, който се е докоснал по какъвто и да е начин до изкуството му, е много важна. За мен е съдбоносна, защото е въпрос на отговорност, на дълг, който е добре да бъде красив и стойностен. Често се шегувам като галерист или художник, че всичко, казано в живота ни, ще трябва да потвърдим пред св. Петър в момента на изповед, така че контактът с всеки човек е много важен и особено важен е този комплекс, тази смес от внушения, която носи изкуството.
- Как открихте своя стил?
- Това е един много интересен въпрос, който си задава всеки творец. Бих казал, че самият стил намира нас, а не ние него. Той се появява от само себе си в момента, в който може би сме готови за него. Но по-скоро е като гласа, с който се раждаме. Въпрос на време е да стане ярък и характерен. Мисля, че всеки човек, всеки живот съдържа стила, който може да се прояви.
- Какво сте рисували, преди да започнете този тип композиции?
- Всеки млад художник в нашата система от изобразителни училища започва с натурата. Започва да рисува видими неща. Но много силно в мен беше чувството, че искам да изляза извън конкретната форма, искам нещо повече. Аз искам мечта, искам да мечтая. Така че рисуването минава през контакт с видимото, след което художникът избира посока. Моят път беше такъв – да изляза извън рамките, въпреки че изкуството ми е напълно разбираемо и лесно за осмисляне. Но винаги центърът на тежестта е извън конкретни моменти и видими неща.
- Кои художници Ви помогнаха да достигнете до своя стил?
- Влиянията в изкуството за мен са свързани основно с художниците, с които съм общувал. Изненадващо за всички, които ме познават и които следят изкуството в България, аз силно съм свързан с моя преподавател от Художествената академия. Най-вероятно за всеки би било изненада, но моя стил е свързан с неговото усещане за живопис и за присъствие на човека в изкуството.
- Какъв е образът на жената във Вашите картини?
- Преди всичко жената е много красива и се надявам нейният образ да е многолик и подобен на Вселената с безкрайността от възможности, защото за мен това е женското начало – една тенденция, която на практика прави живота възможен и дава смисъл.
- Колко време се подготвяхте за изложбата „Малък свят. Мой малък свят.“? За първи път ли показвате тези картини?
- Тази изложба се роди преди една година като идея. Повечето от картините са рисувани изцяло за това пространство, а някои от тях са част от предишни мои изложби. Те са част от личната ми колекция, пожелах да са част и от това представяне като етапи от предишни мои събития и като връзка между различните крачки, които съм извървял.
- Разбрах, че във всяка своя изложба включвате по една нова и ключова творба, озаглавена „Островът в мен“. Защо го правите?
- Тази картина е нещо като и начало, и край на всички изложби, които правя. Много често темите преливат от картина в картина при мен. На практика няма граница между намерението в една картина и в следващата. Затова тази картина е нещо като традиция – да събера от всички по малко интонация и да работя върху нея толкова дълго, колкото желая. На практика тя е най-дълго рисуваната картина в една изложба. Независимо дали е малка, или по-голяма.
- Колко дълго е рисувана точно тази за галерия „Видима“?
- Трудно ми е да кажа като време, нито съм се опитвал да преброя хората, които са вътре. Но краят на една картина е моментът, в който вътрешното ми Аз не може да добави нещо повече. Така че времето е без значение. Когато думите са стихнали и желанията вече са приключени, тогава съм истински спокоен.
- Може ли да ми разкажете за точно тази картина? Каква е идеята зад нея?
- Идеята в тази картина е, че това, което човек нарича „Аз“, е едно много особено явление, с което човек едновременно се идентифицира като присъствие и като личност, а от друга страна запазва връзката с всяка душа и с всяко движение в света. След което „Аз“ започва да се променя в „Ние“ и отново е „Аз“. Това са мислите, които ме спохождаха, когато рисувах това множество.
- Как избрахте името на изложбата – „Малък свят. Мой малък свят.“?
- Името на изложбата се роди от само себе си в момент, в който аз вътрешно си казах, че това, което рисувам, е светът на всеки един човек, който намира себе си в моите картини и е начинът, по който ние общуваме и по който нашият общ свят става наш общ свят. Той е малък дотолкова, доколкото, както казват в Древността, е някъде в сърцето, отвъд сърцето дори, но е нещото, в което вярваме и носим цял живот.
- Личи си, че жълтото и синьото са основни тонове в картините Ви. Какво внушават те?
- Да, жълтото е често почти основно в картините ми. Говорейки с вас, си мислех защо то и синьото са заедно. Жълтото за мен е близката осезаема реалност, светът, който ние можем да видим, пипнем, усетим. Синьото е другата крайност в нашите възприятия – безкрайността, далечното очакване. Но те са заедно в картините, защото аз вярвам, че този диапазон е важен: човек – Вселена. Всъщност той e навсякъде около нас и аз го обичам.
- Как избирате имената на картините си? Името или изображението се появява първо в съзнанието Ви?
- Истината е, че те се появяват след започването на картината, дори понякога около финала на картината. И както стилът намира нас, така и имената на картините често сами идват. Рисуването е един специфичен процес, в който човек на практика през цялото време се вслушва в себе си. То е малко самотен процес, но така излизат образи, внушения и думи. Но за мен изкуството, колкото и да е визуално, на практика е интровертен процес. Така поне го усещам аз самият.
- Какво символизират птиците във Вашите картини?
- Птиците биха могли да символизират много неща. Следите, които оставяме помежду си при общуването с всички хора, но и доверието, което се споделя в живота, което на практика се случва без особена причина. Доверието е като любовта. Когато дойде, е истинско, осезаемо и безкрайно важно.
- Как присъства образът на мъжа в картините Ви?
- Мъжът в моите картини е скрит. Той не се вижда в началото, но е съпровождащ. Винаги съм си задавал въпроса кое е мъжкото начало във Вселената и кое е женското. Исторически се приема, че Бог е мъжкото начало, а Вселената е женското. И всички казват, че Бог не може да бъде видян. А Вселената е осезаема, красива, обаятелна и безкрайна. Но са свързани.
- В едно интервю за БНР споменавате, че Вие сте „консервативен художник“. Разкажете ми повече за това.
- В изкуството често се използва думата „модернизъм“ по начин, по който аз не бих я използвал. В смисъл такъв, че модернизмът е начин, по който ти не се съгласяваш със старото и правиш една модерна, смела нова крачка. Но след сто години модернизъм в изкуството човек много трудно може да определи къде точно би поставил себе си. Така че когато бях млад, исках да бъда модернист, но сега рисувам по начин, по който по-скоро образът е достъпен и консервативен. В известен смисъл думата „консерватизъм“ използвах и като шега. За мен всичко, което вълнува, е модерно, но моето изкуство е във връзка с всеки период от миналото, на практика с никой конкретно и едновременно с всички, така че си позволих да използвам тази шега.
- Идвате в Севлиево тъкмо навръх празника на града и всичко тук е есенно – жълто, оранжево… Струва ми се, че златните Ви картини перфектно се вписват в тази обстановка. Вие замисляли ли сте се към кой сезон принадлежат картините Ви?
- Ами, според мен също е есен. Есента е периодът, в който съм правил най-често изложби. Да, може би има една есен в моите картини.
- За какво мечтае Александър Димитров?
- Александър Димитров мечтае за хармония – хармония във всичко и между всички, богата, красива, безкрайна. Не знам доколко е възможно, но цял живот мечтая за това.
Коментари