МАРТИН ДЖАЧКОВ - интервю

"Един артист трябва да може да провокира, трябва да може да бъде неудобен, да бъде странен, да повдига въпроси в обществото. И то с всякакъв вид изкуство" - Мартин Джачков

Любими книги/жанрове – поезия (А. Вутимски, П. Яворов, К. Христов, Р. Карабаш), биографии (Златю Бояджиев)

Любим художествен стил – портретура

Най-въздействащият цвят според него – черно и синьо

Любими артисти – Бернар Бюфе (художник), Рудолф Нуреев (балетист), Лили Иванова и Мария Калас (певици)

Любимо място за творене – ателието му

Емоцията, която носят творбите му – невинност

Как се описва с 3 думи – смел, чувствителен, сам

- Как се чувствате един месец след изложбата си „Сън преди вечност“? Доволни ли сте?

- Здравейте, благодаря на галерия „Видима“ за това, че ми даде възможността да изложа тази изложба именно в Севлиево. Моите впечатления са повече от позитивни, тъй като аз съм доста избирателен къде излагам и често казвам, че това не е активност, която практикувам прекалено често. И просто самата изложба, която мога да кажа, че беше колаборация със Сава Христов, беше изключително приятно създадена, комуникирана и преживяна от гостите на откриването, а надявам се, и от други, които са я посетили след това.

- Успяхте ли да кажете това, което искате, със своите картини?

- Моята учителка по български казваше, когато се готвихме за разни есета, че каквото е искал да каже, го е казал авторът. Не бих казал, че съм от тези художници, които търсят резултат да видят дали публиката е възприела това, което искат да кажат. По-скоро моето съобщение са моите картини и това съобщение всъщност свършва с тяхното реализиране. Мисля, че прекалено контролиращо би било да искам и хората да усетят това, което аз съм искал да кажа с моите картини. Затова оставям интерпретацията на тях. Ако въпросът е това дали успях да покажа картините във формата, която искам – да, получи се прекрасна портретна изложба, което не е много често, между другото, не е само в България, но и по света. Портретното изкуство е трудно изкуство, тъй като е друг вид фигуративно. Картините, които представих, много се радвам, че бяха по този начин подредени, по този начин изложени, и аз съм абсолютно доволен.

- Споменахте на откриването, че за Вас връзката с галериста е много важна. Може ли да разкажете малко повече за това? Обръща ли се внимание на тази връзка по принцип от художниците?

- Мисля, че се обръща внимание. Въпросът е, че много хора, много мои колеги, правят компромис с този фактор, защото търсят възможност да изложат своята работа, което е целта им. След като един артист е работил в ателието си, в крайна сметка е доста важно той да влезе в контакт с публиката. И доста често, когато има някакви предложения или възможности, артистът дори да не намира тази перфектна симбиоза с галериста, прави компромис. И на мен ми се е случвало в минали години, но от доста време аз не правя компромис с този фактор, защото една изложба е работа по-скоро на галериста, отколкото на художника. И тази симбиоза, която се получава между това галеристът да разбере сенсибилитета на един артист с неговите особености, да ги възприеме и да ги уважи по начина, по който той би изложил неговите творби – това е всъщност истинският галеристки бизнес. Съответно по този начин артистът се чувства уважен и свободен да създаде специални творби за някои изложби. Така че за мен това е много важно. А в същото време, когато един галерист работи по този начин (защото тази работа си има правила, както и другите), това има inpact и върху публиката, и върху околната среда, където се намира, и върху престижа на галерията, и върху престижа на изложбата. И за мен е доста по-важно къде и с кого излагам на този етап, отколкото колко често.

- Говорите точно за това „къде“ в някои интервюта – за децентрализацията на изкуството, която искате да се случи в България, но която към момента не забелязвате толкова. Смятате ли, че вашата изложба е една крачка към това и какво още искате да се случи?

- Не бих искал да си преписвам някаква крачка, нещо, с което давам тласък на тази децентрализация, но да, факт е, че аз имам няколко такива изложби. „Омагьосана душа“ е една поредица от изложби, която беше представена във външни галерии заедно с общините София, Варна и Пловдив. За мен беше важно да излезе тази изложба от София. И следващата, която направихме при Вас в галерия „Видима“, е страхотна възможност. Аз съм впечатлен просто от качеството на артисти и не мога да кажа, че моята изложба е допринесла толкова много, колкото работата на Вашата галерия, тъй като виждам, че преди мен са идвали прекрасни, огромни артисти, съвременни, класически, фигуративни, абстрактни, от цялата страна. И всъщност Вашата галерия е притегателната способност, която дава някакъв принос към тази децентрализация. И мисля, че повече такива места трябва да има в България. Артистите според мен са готови да пътуват и да работят извън София. Ние сме в един много малък пазар в България (ако може въобще да говорим за пазари, за галеристка дейност и за галеристки бизнес). Мисля, че можем да бъдем малко по-амбициозни, да изградим малко по-координирана общност и да даваме възможност на всякакъв вид култура, не само на изящното изкуство, да бъде пренесена и в малките градове.

- Като художник, който е учил и във Франция дълго време, какъв е погледът Ви над този процес в чужбина? Има ли отново такава централизация?

- Разбира се! Във Франция има тази крилата фраза: „Париж не е Франция“ и общо взето, когато се каже, се има предвид обратното. Но това е една закономерност, която е свързана най-вече с капитала. На едно място, когато има много бизнес, много капитал, там се развихря и културната дейност и въобще всякакъв вид дейности. Но за разлика от България във Франция има много местни комитети, даже миналата година мисля, че направиха закон, който задължава една част от шедьоврите, които са собственост на държавата, да бъдат не на постоянно място, перманентно съхранение, примерно в Лувъра или музея „д‘Орсе“, а да могат да пътуват самите творби до други региони в страната, тъй като хората би трябвало да могат да ги видят. Това е пряко свързано също и с туризма и въобще има и доста субсидии, активни музеи, малки музеи, специализирани галерии, които имат своя чар. При нас също има такъв потенциал, просто трябва да го осмислим на по-логично ниво.

- А трябва ли да има такива стъпки от държавата? Или в България стремежът да се излага и в по-малки населени места е изцяло в ръцете на галеристите и художниците?

- Ами, разбира се, Министерството на културата трябва да е един инициатор на тази дейност. За съжаление, за пореден път го повтарям в мое интервю или изказване: нашият сектор на изящното изкуство е доста забравен и забутан в тази държавна администрация. Ако не финансово, то Министерството на културата, както казах, би могло да бъде инициатор и да се инициират дебати с всички градски галерии, които са също свързани с Министерството, да се направи план за изграждане на големи салони на изкуството, тъй като в момента те са по инициатива на частни галерии, и то съвсем малка част от тях. Не знам дали има дружество на галериите и на галеристкия бизнес у нас, но това би трябвало също да съществува и да има един размисъл, един дебат върху цялата тази дейност. Художниците, разбира се, че трябва да участват, защото ние живеем във време, където работата в ателието не стига само. В днешно време всеки художник трябва да търси светлината на публичността, за да може човек да открие неговия артистичен свят. Но на много от моите колеги това им е трудно. И това не е свързано с това на каква възраст са, а просто те не могат да направят компромис с една вътрешна борба между висшето, търсенето на красотата и на някакви по-дълбоки, високи чувства в ателието и после тази малко битова бизнес среда, която всъщност позволява на един художник да работи това и единствено това и да бъде професионален художник, а не да бъде нещо друго и художник само като хоби.

- И всъщност по този начин може би художниците се ограничават и се обричат да не бъдат толкова успешни.

- Ами това е въпрос всъщност на искане и на амбициозност. Аз забелязвам, че просто когато средата е по-малко, когато има по-малко видни, явни колекционери, когато има по-малко възможности, човек и да знае, че има талант, и да практикува, и да създава някакви неща, той в един момент просто се примирява, както за много неща в нашата държава, за съжаление, сме се примирили, че до едно ниво е достатъчно да стигнем. Затова според мен това трябва да тръгне още дори от Академията за изящно изкуство. И като цяло един артист, както и всеки човек, трябва да разчита първо на себе си. Но ако един човек иска да стигне само до едно ниво и да му бъде само приятно, че рисува и създава нещо, разбира се, това е негов избор. Мисля, че има хора, които биха искали да бъдат имена в нашето изкуство, българското, и разбира се, европейското и световното, и да оставят някакъв отпечатък на национално ниво. На тези хора според мен трябва да им бъдат предоставени повече възможности и те също да изискват повече.

- Вие сте един от тези хора – не сте се примирили с някаква посредственост. Как се случи това? Как рисуването като хоби се превърна в истинска работа?

- Честно казано, на мен да рисувам, никога не ми е било хоби, дори и в момента. Защото, когато някой ме пита какво работя и кажа, че съм художник, разбира се, аз се занимавам с още хиляди неща, които ме интересуват… Но, когато кажа, че съм художник, всички си мислят, че е супер приятно. Това е просто едно прекрасно занимание, с което човек си прекарва времето и релаксира. За мене това въобще не е така. И мисля, че за повечето, поне за примерите, за които аз съм чел, и художниците, с които комуникирам, те изпитват сходни чувства. За мен е малко като на война, като трябва да се създаде нещо. Сега се борим аз и моите чувства, платното отпред, това, което искам да изразя, боите, хартията в моите колажи, въобще състоянието, в което се намирам. Това за мен е една борба. Не е въобще някакво хоби, по-скоро може би някакво сладко мъчение, но то е сладко чак накрая. Както един човек, когато излезе на сцена, не може да е спокоен. Той просто не може да е спокоен. Трябва едно електричество да има в него, за да може да се види, че има някакъв напън, че се създава някакво усилие. Така че аз още от началото на своя път като артист не съм имал тази призма, това да бъде хоби за мен. И не съм работил по този начин, може би, защото съм размишлявал много върху своя артистичен свят, пробвал съм различни неща, променял съм го, намерил съм начин на работа, който да бъде професионален. И в крайна сметка, когато аз виждам хората как работят и какъв impact има моето изкуство, когато е изложено, аз знам накъде съм тръгнал и знам какво правя. Когато един човек повярва в това, което е вложил като усилие, като чувства, той може да си даде сметка. Просто после, когато видиш резултата, нямаш право така с лека ръка да оставиш таланта в някой ъгъл, да оставиш този целия труд някъде в някоя папка да стои така неглижиран. Тоест аз просто съм един сервитьор на моята работа. Аз затова работя професионално, аз всъщност не работя за мен. Аз работя за усилията, които съм вложил и за емоциите, които съм създал на платното.

- Това ли бихте посъветвали младите хора, които тепърва искат да поемат по този път – да са възможно най-борбени?

- Не знам дали мога да дам такъв съвет, защото всеки има някаква идентичност. Аз първо като същина бях изключително притеснителен, нерешителен. Просто самата работа ме трансформира мен. В тази работа ние работим с емоциите си, както с контакта с галеристи, други художници или колекционери. Това се случва чрез разговори, чрез срещи. Някои хора просто нямат капацитета това да го направят. Те просто нямат емоционалния капацитет. Човек трябва да го уважава, защото всеки има лимит на емоционалните възприятия. А има други, които са изключително амбициозни, изключително активни, изключително търсещи възможности. И няма златна среда. Просто всеки трябва да си свърши работата според мен първо в ателието, за да има повече различни, интересни, дълбоки артистични светове. Да няма посредственост. По-малко посредственост, повече автентичност. А оттам нататък, мисля, че много често и самите творби си имат своя живот и път и те викат успеха също по някакъв начин. Работата в ателието е най-важна.

- Да поговорим малко повече за нея. Как се раждат сюжетите на Вашите картини?

- Ами, по много различни начини. Ето и сега се роди тази картина „Сън преди вечност“, която беше специално направена за изложбата в галерия „Видима“. Тя направо излезе сама. Има картини, които просто някой път се дават да бъдат създадени. Поне при мен е така. Друг път борбата е доста ожесточена. Просто има някакви спирачки, които се получават. Не може да се работи флуидно. Сюжетите... За мен е сюжетът много важно нещо. Не само в моето творчество – и в музиката, и в литературата. Разбира се, и начинът на писане – когато чета литература, начинът на писане е много важен. Но самият сюжет остава най-силният парфюм в това, което аз търся. И аз си дадох много рано сметка за тази особеност. Така че изградих начин, по който аз да не чакам да дойде някакъв сюжет при мен, а да го улавям. Да настроя слуха си, зрението си. Дори когато съм навън сред хора, когато чета, когато разговаряме, дори в момента с Вас примерно. Просто в комуникация или в живота излиза нещо, което звънва в главата – някакъв вид поезия се създава. И аз веднага го записвам. Аз съм портретист, аз правя само портрети. Оттам идва един сюжет на това кой е, каква е емоцията вътре. И сюжетите са записани в един тефтер, от който винаги има картини за правене. Така че аз нямам липса на муза никога.

- Сега се сещам за фразата „поетични колажи“, точно за това ми напомня този тефтер. Може би това е Вашата тетрадка с поезия, от която се раждат поетичните колажи?

- Честно казано, аз също пиша и поезия, но рядко в тази насока за картините. Така че аз ги наричам поетични колажи, тъй като, когато започнах да правя колаж, много хора бяха разочаровани от този факт, че аз преминах от маслото и акрила към колажната техника, тъй като доста често тя е считана за по-лесна, може би по някакъв начин по-нестойностна като изображение, като рисуване, защото не е рисуване с четка, не е рисуване с молив (всъщност то е рисуване с молив отдолу). Но с течение на времето разбрах, че това, което аз правя, всъщност не е да съчетавам само цветове, което правя в класическата портретура. Портретурата като цяло, маслото, още от 16. век има едни канони, които са доста еднотипни, за всеки, който иска да работи класическа портретура. И всъщност много по-трудно е съчетаването на символите в колажа, тези изображения, които са вече готови и не могат да бъдат променени, както когато аз добавя друг цвят върху платното и мога да променя изцяло релефа, дименцията. Начинът на съчетаване е много странно нещо, един вид поезия е. Ако с маслото и с акрила човек може да види цвета, нюанса, да добави нещо или да промени, при колажа всъщност той може да свърже и да добави или да махне нещо само по смисъл, а не по цвят или по повърхност отгоре. Тоест някак си трябва да го усетя това дали е нужно да е там. Даже аз имам едно правило, което съм нарекъл Правилото на Пикасо. Той, когато е правил колажи (той, Миро, Макс Ернст и доста други са правили, разбира се, различни колажи от моите, но много активно колажи), доста често е казал: „Аз слагам всичко тук и то нека се оправя; да се съчетае така, както трябва; за да има някаква хомогенност, то самото трябва да я намери или времето да я даде“. И някой път, когато някое парче въобще не влиза, а аз знам, че то трябва да е там, Правилото на Пикасо е всъщност това, че просто го слагам без логика. Така че да, всяка частица в колажа е някакъв сюжет и трудно ми е да престана да работя тази техника, въпреки че знам, че много от публиката очаква от мен и друг вид картини, така че може би ще се случи догодина, но все още... Обичам когато има една продължителност, когато има някакво създаване, да бъде изчерпан зарядът.

- Споделяте, че в картините си единствено рециклирате хартия, никога не принтирате специално някой образ. Това израз на някаква ваша етична позиция ли е, или просто сте приели това Правило на Пикасо като подход?

- Ами, разбира се, моята работа е изключително свързана с екологичността и с това да използвам единствено и само рециклирани материали. Аз имам правила, по които работя, които съм си ги създал сам и които доста често ми усложняват повече живота, отколкото може да си представите. Защото някога за един пръст или за едно око мога да чакам 11-12 месеца, докато го намеря, и картината, колкото и някой да ме бута да стане, няма как да стане. Но честно казано, екологичният принцип не е основният движещ. Разбира се, това е нещо, което аз и в ежедневието си спазвам и мисля, че ние живеем в такава епоха, в която трябва да живеем по-логично и по-рационално. Не е въпрос дори на някакви идеологии и размишления. Просто нелогично и неморално е някои неща, когато им придадем стойност за един месец, една година, после да изхвърлим цялата емоция и цялата стойност на преживяното с тях в боклука. Това, което ме влече в това да използвам рециклирани материали, е това къде ги намирам. Доста често, да не кажа 99% от списанията в кофите на Париж са свършили в моя картина. То всъщност си беше практика при мен това там да ги търся. Отделно, когато имам пътувания, дали ще е някоя брошура някъде, дали ще е някакъв елемент, буква, салфетка, нещо, което ми прави впечатление, аз взимам неговата стойност на преживяното. Доста често има и хора, които, виждайки моето творчество, искат да дарят своите списания, да не ги изхвърлят. И срещите с тях са уникални. Има хора, които аз никога през живота си нямаше да срещна, ако те не бяха дошли с колите си от доста далече, или аз не бях отишъл до тях, за да взема определено количество списания, което доста често се оказва тежко и трудно за носене, превозване, качване и обработване. Така че имам хартии, парчета от моите колажи, които датират от 50-те, 60-те години, други, които идват от съвсем различни места. И както казах, ние живеем в една епоха, където хартията, печатарството и издателството са на много високо ниво. Може би на най-високото ниво в историята на човечеството. И ние не си даваме много сметка, но аз съм привлечен от символизма, от това къде взимам материалите и какви са те. Защото аз съм всъщност един голям символист. Аз имам картини support, които съм направил на плакати от кабарета, на билборд от хранителен магазин в Ню Йорк или в България – различни неща. Обичам дори когато човекът закупи картината и някой ден просто я разглежда, да открива много изненади и много символи и отпред върху платното, и вътре в него. Аз обичам да създавам едно такова кубче на Рубик с моя свят. Постоянно да добавям символи, дълбочина, нещо, което значи нещо.

"Самотникът"

- В такъв случай колко време отнема правенето на една картина?

- Минимум три месеца, но ми се случва и за три дена. Всъщност случвало ми се само веднъж да направя една картина за три дена, което аз не вярвах, че е въобще възможно. Това беше поръчка от „Диор“. Аз трябваше да направя за една седмица тази картина. Само че на мен ми я поръчаха в петък, а аз в сряда трябваше на следващата седмица да пътувам извън страната, извън Франция. И тази седмица поради факта, че аз приех това изискване, си скъсих времето на четири дена, от които три всъщност бяха за картината. Но това беше много рисково нещо, тъй като не е въпрос само времево и колко парчета има в една картина, а е важно дали се е получил сюжетът истински. Относно това, което говорихме в началото, по-скоро тук на мен ми е важно да знам дали съм успял да кажа това, което искам, на този етап. Иначе една от най-големите ми картини 11 месеца е правена. Тя е просто нещо, което не знам дали ще мога да повторя втори път. Но пък имам амбицията да направя нещо по-голямо от нея, но може би по някакъв по-лесен начин с по-големи символи и парчета, не зная… Но беше изключително трудно точно поради факта, че винаги липсваше нещо. Когато имате 50% от толкова голяма картина, работена от, да кажем, 6 месеца, много е важно оттук нататък всяко парче, което ще влезе в тази картина, наистина да има смисъл. И става все по-трудно. Защото ако има нещо, което не работи вътре, няма смисъл, просто е сложено, без да трябва да е там, лично на мен то ми чупи доста голяма част от картината и от чувството и оттам нататък вече става една лавина от негативност. Но да, трудоемко е.

- Тази картина, като я направихте, усетихте ли чувство на удовлетвореност, сякаш наистина сте си свършили работата, постигнали сте мисията си?

- При мен е по-скоро едно чувство „Преборих се“. И като видя, се радвам като малко дете, защото аз имам цяла стая, пълна с кутии, с кашони, с парчета и трябва да знаете, че за всяка една картина всичките те се вадят и се разпиляват на земята и всяко едно минава през моите очи и моите ръце, за да взема това, което ми трябва вътре. Така че има моменти на радост, когато намеря точно това, което ми трябва, което има смисъл, когато тръгне в някаква посока картината и започвам да я усещам и да я виждам как излиза. Но истината е, че накрая вече и търпението е малко в дефицит. Мисля, че при всички е така. Има и някаква лудост вече накрая, когато трябва да се свърши. Вече се знае накъде е, какво липсва, как трябва да се нарисува, какво трябва да се направи. И просто е въпрос на време и на работа. Има един напън краен и вече той като се свърши, има един етап на преглеждане, да няма нито един милиметър… да се изгледа всичко. И вече като се вдигне вертикално картината и като се погледне, има един момент на сцепление, което не може да се осъзнае, едно въздишане и после вече става освобождаване и става сладко. Това е творение, което вече не ми принадлежи на мен, а на другите – да го усещат и да го възприемат.

- Когато сънят преминава във вечността.

- Точно така, да. Интересно, не се бях замислял за това, но да, аз вярвам, скоро си говорихме и с моя приятелка писателка, че има едни канали, по които тези емоции вървят. Честно казано, аз търся красивото, но това, което за мен е красиво, за някой друг може да е по-различно, затова за мен е важно, когато усещам изкуство, да усещам емоцията. И тази емоция, която някой усеща, често е така предадена от такива едни вътрешни някакви канали, които са дали космически, дали съновни… Просто хората, които създават изкуство, са много по-сензитивни. И тези, които умеят да придават на своите усещания някаква форма – скулптура, писане, картина или танц, песен, разбира се, ние всички после го усещаме като публика и се наслаждаваме и можем да усетим самото чувство от дадено произведение.

"Сън преди вечност"

- Когато гледах картините и мислех върху заглавието, се сещах за стихосбирката на Славейков „Сън за щастие“, в която той представя щастието като постижимо единствено в съня, невъзможно в реалния свят. Има ли подобен замисъл във Вашите картини?

- Зависи какво дефинираме като щастие.

- За вас какво е?

- Ами... Какво е щастие? Различно. Както казва Едит Пиаф, колко често всъщност сме щастливи на ден? Пет минути, десет, когато нещо, което постигнем, е окей. Когато видим човека, когото обичаме, отсреща, когато се зарадваме на нещо. Един човек не може да е перманентно щастлив от сутринта до вечерта. Мисля, че аз на този етап още не знам какъв е отговорът за мен какво е щастието. Може би след няколко години, надявам се и повече, ще мога да Ви дам отговор. Може би любовта, може би самият път, извървяното. Но щастието не знам дали е постижимо само в съня. По-скоро зависи наистина за всеки. Ако за някой човек животът е болезнен, сънят със сигурност е едно бягство и може би мир. Много е странен този въпрос. Не бях подготвен за него да отговоря. Аз не знам дали търся щастието в крайна сметка. Честно. Мисля, че по-скоро моите картини доста често са тъжни. Хемингуей има една крилата фраза: Sorrow is better than joy. Тъгата е по-красива и по-хубава от щастието. И по някакъв начин, не знам дали е за съжаление на публиката, но на мене това ми е доста близко. Има такива автори (както „Добър ден, тъга“ на Франсоаз Саган), които просто усещат едно спокойствие, един комфорт и афинитет с тази студена целувка на тъгата, което може да е изключително красиво. Но не знам дали аз търся щастието.

- Може би е присъщо на човека да се влияе по-лесно именно от тези мрачни нотки във всяко изкуство…

- Аз само бих искал да кажа, че наистина не обичам баналната тъга. Не обичам нарочно лесно провокираните чувства. За мене това е много евтино, вулгарно. Не харесвам това нещо. Не харесвам и dark неща, които преминават в една граница на агресията, на морбидното. Въпреки че ги разбирам, някои картини на Гоя може да ги възприемем по този начин. По-скоро аз мисля, че моят свят не е мрачен, а елегантно тъжен. И моите портрети, както аз доста често казвам, носят белезите на живота, които дори и естетически да не изглеждат добре, (като всеки белег, ние сме възприели, че визуално белегът трябва винаги да е грозен, да е нещо страшно, опасно и лошо), всъщност моите колажи, това, което слагам на техните лица, това са едни белези символи на техния живот, на персонажа, на това, което искам аз да кажа за този човек или за това, което аз съм преживял. Аз ги намирам за красиви, защото преживяното, миналото, излизането от дълбокото няма как да не остави белег (физически, психически) на израстващия човек. Просто в картините аз ги рисувам и те се виждат. Така че аз наистина не мисля, че моите картини са мрачни и не гледам на моя свят като мрачен. Нощен, обичам нощта, обичам синята нощ, звездната нощ, може и черната нощ, но така по някакъв елегантен, градски, някои пъти малко по-инстинктивен и първичен начин, но винаги в някаква атмосфера, която носи красота, а не агресия, не морбидности, не е този мрак, който поглъща.

- Промениха ли се сънищата след изложбата? Поемате ли по нови творчески посоки в колажите си?

- Да, в момента аз продължавам моята линия с портретурата, продължавам моите сюжети, които ме чакат да бъдат изготвени. Изложбата за мен беше един заряд, от който имах нужда и съм доволен и спокоен, че в България има места, има публика, има хора, с които може да разговаряме и да работим в сферата на изкуството. Разбира се, все по-амбициозно мисля напред. Изложбата, която направихме с оригинали, ще бъде едно затваряне на този мой период с тези картини, които бяха изложени. И догодина се надявам да имам поне, ако не една, две нови изложби, тоест говорим за 40 картини. Така че активно се надявам да успеят да излязат от мене всички тези творби, защото такива преживявания като тази изложба просто не може да не заредят един художник да произвежда повече. А сънищата не са се променили. Те са винаги различни. То няма винаги един сън. Но сънищата като метафора, като мечта в живота за професионални успехи... Мисля, че даже тази изложба ми даде още повече амбицията да излагам в България и точно на такива места и точно с такива хора. И надявам се, някой ден отново при Вас с нова изложба.

- Отново ли ще покажете оригинали догодина?

- Обмислям тази изложба, която ние направихме – „Сън преди вечност“, да бъде показана може би в по-малък формат и в други градове в България, тъй като тя просто наистина имаше своя разказ, своето възприятие и разбира се, в някакъв друг формат бих бил склонен да я покажа и на други места, докато работя върху изготвянето на чисто новите ми картини, да покажа следващото нещо, което искам да предам. Надявам се догодина да имам четвъртата си поред изложба в Париж. Надявам се да имам и още една изложба в България, която е в много голям град. И мисля, че за мен са достатъчни две изложби. Надявам се и за някакви други проекти, които да са свързани по-скоро с операта, с театъра, с тези изкуства, за които доста отдавна искам да работя чрез моите картини, в декори и с различни писатели. В тази насока бих искал да ми се случат някои неща.

- Каква за Вас е ролята на съвременния художник?

- Сложна, като ролята на всеки един от нас. Не че е имало време, когато хората да не са били изправени пред предизвикателства, но в днешно време изящното изкуство е много голям бизнес. Първо това да си кажем искрено и честно. Това е бизнес за милиарди, който работи по абсолютно различен начин от този, който 10-15 години по-големи художници от мен са познавали. Има много избързване в тази насока, много големи промени. Има художници, които са доста известни в момента заради начина, по който маркетират своето изкуство. Има художници, които възприемат своето творчество и като такова, като маркетинг. Границата е тънка. Тоест те възприемат своята роля като модернизатори на обществото, хора, които защитават различен вид каузи. Има други, които са политически ангажирани. Има и много други художници, чиято роля е просто да създават красота и да изкарват добре прехраната си чрез този занаят. Мисля, че всеки би трябвало да дефинира. Защото ролята на художника или на артиста като цяло в живота е не да прави неща, които се харесват, честно казано. Тоест, ако на една изложба за мене всички са казали: „Чудесно е, супер е, много добре“ и само похвали, това е със сигурност един огромен провал. Това е със сигурност голям провал. Един артист трябва да може да провокира, трябва да може да бъде неудобен, да бъде странен, да повдига въпроси в обществото. И то с всякакъв вид изкуство. Защото имаме много тясно възприятие, ние в България за изкуството, много класически неща слагаме под изкуство, а за мен всъщност и науката е изкуство, и много други неща са изкуство. Имахме през годините наскоро примери как имаше едно преобразяване на творчеството на Владимир Димитров – Майстора, което беше интерпретирано в друг смисъл. И там се създаде един голям дебат за толерантността в нашето общество, за нашето възприятие въобще, доколко сме отворени, дори, ако искате, и за нашия хумор. Това беше успешен артист, тъй като успя да провокира в нас някакви въпроси. Разбира се, една ваза с красиви цветя е винаги нещо красиво за гледане и ни е хубаво да го имаме. Но не всеки може да изпълни тази роля като артист. Не всеки може да бъде такъв. Примерно за себе си мога да говоря, че като гражданин съм много по-активен в тази насока и бих могъл да създам дебат, да участвам активно, да бъда проактивен, да поемам инициативи. Но моето изкуство, разбира се, то задава въпроси, то просто стои някъде в неговата си форма и това е достатъчна провокация и неудобство за другите. Но то не защитава често политическа кауза. Всъщност има много символи в него, които аз изразявам в себе си всички тези въпроси. Но бих казал, че артистът трябва да дефинира себе си според това каква енергия и за какво има да даде на този свят. Защото не всяко изкуство, направено с цел да провокира или да създаде някакъв дебат, е успешно. Даже доста често има обратния ефект. Просто или е смешно, или е игнорирано, или банализира някакъв сюжет, който всъщност иска да бъде поставен на показ. Така че нека всеки да има някаква свобода да решава каква да е ролята на артиста, защото според мен по-големият въпрос е какъв е човекът зад артиста. Зад всеки артист стои един човек и ние първо сме хора и после сме артисти. Затова първо трябва да сме активни хора, трябва да сме хора солидарни, толерантни, които участват активно и в нашето общество, и въобще в това, което се случва в момента в света. И всичко е много сложно, но нямаме право на пасивност и нямаме право на скатаване, на игнориране. Защото оттам нататък, както виждаме, ако един артист не е активен гражданин или не се интересува от действителността, тя после го достига. Когато виждаме какво се случва със западането на културата у нас, с бедността, със социалната несправедливост и всички тези неща, той [артистът] доста често и става жертва на самата реалност.

- Какво не знаят хората за Мартин Джачков?

- Ами... Не знаят какво ще направи! И не знаят докъде мога да стигна. Има много неща, които хората не знаят за мен. Но мисля, че и тези неща, които не знаят, не би и трябвало да знаят.