СВЕТЛОЗАР ПАРМАКОВ - интервю

ВИЗИТКА - Светлозар Пармаков

Любимо четиво – богословска литература

Любим художествен стил – реализъм

Най-въздействащ цвят – пастелни, земни, матови тонове, не крещящи цветове

Любим артист – Димитър Казаков – Нерон

Как се описва с 3 думи – вчера, сега и утре (човекът движение)

- Нека започнем от там, че имате най-различни таланти, занимавате се освен с рисуването върху порцелан и с музика и фотография…

- И с бани.

- И с бани?

- Понякога лепя фаянсови плочки в баните на приятели, когато майсторите налагат отчайващи цени.

- А какво повече Ви носи рисуването от другите неща, с които се занимавате?

- Не мога да разделя рисуването от музиката. За мен те са интуитивни, защото правя всичко със сърцето си. Ако се опитам да скицирам и след това да го прерисувам, не е това, което очаквам, не е съвършено. На авторския курс по керамика, който имах във Франция, колегите французи се удивляваха, като гледаха как рисувам на „прима виста“. Те работят само със шаблони и проекти. За тях моя начин на рисуване беше непонятен.

- А поне в главата си имате ли някаква идея какво ще нарисувате?

- Да. Представям си листа, гора, като винаги имам тема. Не мога да почна без идея - може да са птици, животни, като всичко е свързано с природата, със създаденото от Бог. Избягвам да правя абстрактни деформации на форми, изкуството ми е свързано с реалността. Наскоро се замислих как бих определил стила на изкуството ми – бих го нарекъл „декоративен реализъм“.

- А защо порцелан? С какво е по-различен?

- До момента не съм виждал по-хубав материал. Порцеланът, за разлика от глината, фаянса и шамота е материал за висока температура. Какво означава висока? – 1400 градуса. Това е температурата, при която изпичах съдовете в далечните години, когато бях дизайнер в заводите. В момента в България, за съжаление, няма такъв твърд порцелан. Работи се до 1200 градуса, но за сметка на това е фин и ми позволява да правя перфектни рисунки, които не бих могъл върху глина. Използвам най-качествения материал, след като целя съвършената рисунка.

- А има ли някаква тайна, която ги прави още по-специални? Защото изглеждат по-специални.

Тайна? Ако я кажа на някой колега и той разбере колко е елементарно, би било инфарктно за него, че не се е сетил досега. Работя по моя авторска технология, различна от всичко останало. Аз правя гравюра върху суров порцелан, като ползвам остър предмет за контурите. При тези рисунки нямам право да бъркам. Всяко едно движение остава.

- Кои са митовете, свързани с порцелана, които Ви дразнят и които искате да разбиете?

- Не искам да разбивам митове. В цял свят порцеланът се работи по един и същи начин. Той се отлива на сурово, изпича се, залива се с бяла глазура и върху нея се рисува. При моята технология бялата глазура липсва и аз гравирам върху самия порцелан. Това е уникалното. Защо го правя? – при изпичането на висок градус порцеланът се остъклява и по този начин се постига ефектът на стъклопис, на витраж, както и на състаряване.

- А вярно ли е, че хора са Ви казвали, че рисувате с компютър, с машина? Това може да е един мит.

- Имам един много интересен случай. Американец посетил моя изложба в Исперих. Уредникът на музея в града ме уведоми, че след като гледал изложените съдове, решил, че това е компютърна графика. Отговорили му, че всичко е изработено на ръка. Той продължил да гледа с лупа, след което заключил: „Да, вярно, че е на ръка“.

- Но действително в момента много артисти, занаятчии започват да използват изкуствен интелект, за да си правят произведенията.

- Масово явление, да, и музика се прави, а и не само.

- В същото време имам чувството, че хората все повече започват да ценят ръчно направените неща, защото масовото става съвсем изкуствено.

- Точно така. Когато една картина, една композиция е прекалено перфектна, като компютърна графика, тя си губи смисъла. Затова винаги трябва да има визуална симетрия, която показва движението на ръката, душата, сърцето на човека, а не геометрична.

- Имате ли ритуал, без който не можете да започнете една картина?

- Нямам ритуали. Имам настроение. Даже всеки ме пита за музи – и муза нямам. Професионалистът сяда и го прави. Има случаи, когато започвам да рисувам, но не ми върви, нямам желание… Тогава оставям всичко, отивам да се разхождам, снимам, свиря… на другия ден започвам отново. Харесам ли първия щрих, знам, че ще станат страхотни рисунки. Но усещам мига. Важно е спокойствието, трябва и вглъбяване.

- Тоест то е по-скоро нещо, което трябва да се практикува всеки ден?

- Това е духовна потребност за мене – да създавам всеки път нови композиции, с нов материал, с нова техника. Защото това, което съм направил днес, е страхотно, всички го харесват, казват: „Върхът си!“, но за мен нищо не е, защото знам, че има следваща стъпка. Трябва да продължавам напред.

- Може би и хората виждат тази магия в творчеството Ви.

- Всичко е духът в момента. Както вече казах, не работя с проекти. Имал съм клиенти, на които обясних, че тъй като не рисувам първо на хартия, няма как да им покажа паното, което ще бъде в техния луксозен дом. Уточних, че аз ще го направя за себе си, но ако те не го харесат, ще го продам на друг... реакцията им беше: „Почвай!“. Това е доверие. И така работя, защото наистина, ако нещо не ми хареса, аз не го предлагам на клиента.

- А така ли очаквахте да Ви се развие животът, когато бяхте съвсем млад?

- Не. Никога не съм предполагал, че ще стигна до такъв етап на развитие. Даже не съм и мечтал, че ще работя порцелан. Всичко е стечение на обстоятелства, което за мен е Божият промисъл. Защото аз съм вярващ човек, понякога пея и в църквата на литургии. Разбрал съм, че на човек колкото повече му се дава, толкова повече трябва да се смирява, не да се прави на велик. Аз искам да се доказвам пред Бог чрез начина си на мислене, начина си на живот. И тогава усещаш как Господ ти дава много. Много хора не го усещат, защото не вярват. А е хубаво да помислят по този въпрос.

- Сега си мисля как в учебната програма имаше литературни произведения с това послание, че изкуството е най-лесният достъп до Бог.

- Най-лесно на първо място е музиката.

- Защо?

- Музиката има съвсем друго вълшебно въздействие. Ако нещо ти харесва в музиката, то наистина ще ти хареса. Докато в изкуството има много объркани неща, като стил и деформации. Музиката, направена професионално, независимо в кой стил, пак носи стойност. Изкуството за мене трябва да носи радостта... Една мъничка божествена частичка, ако няма вътре, за мен е само една светска показна част, която няма нищо повече. Трябва да има духовен заряд.

- Тоест може едно произведение да е много красиво, обаче ако не се усеща тази частица…

- Никой не е длъжен да я усеща, но аз я усещам и винаги я забелязвам. Въпрос на разбиране.

- А случва ли се да чувате музика, докато гледате нечия картина?

- Не. Аз композирам музика, така че няма как да чувам музика. Интересно е, че аз както рисувам, така и композирам на китара. Когато си почивам, изсвирвам някакъв пасаж и в един момент онемявам. Казвам си: „Това е жестоко“. И този пасаж след два-три месеца го свързвам с друг и се получава някакво гениално парче, и то с лекота. Значи това ми е дадено да го направя.

- В какъв стил свирите?

- Моят стил, като стилът в порцелана, не мога да кажа какъв е. Имам елементи на джаз, барок, ренесанс. Предпочитам по-камерна, философска.

- А къде може да се чуе тази музика?

- Аз не съм сценичен музикант. Като изляза на сцена, изпадам в сценична треска. Бил съм соло китарист в групи. Свирил съм и в Щатите – но не съм за сцена. Синът ми е професионален музикант и пианист, свири и няма проблеми, докато аз като видя хора, блокирам.

- Сега си мисля, че това е много типично за художниците по принцип. Те творят съвсем сами…

- Музиката ме прави щастлив, зарежда ме. Слушам много музика, докато рисувам. Говорим за сериозната, духовна, философска музика. Колкото е по-сложна като хармония, като модулации, ми дава още повече настроение и ме кара да се замисля как този гений е измислил тази композиция, колко е гениален. Това е уникално състояние. И така рисувам и мечтая. Фактически всяка една рисунка е мечтаене при мене. Като рисувам, почвам да си мисля за хубави неща в живота. Започвам да си говоря с Бог, както се казва. Моля се. Има една книга с такова заглавие. („Разговори с Бога“, Нийл Уолш)

- Значи смятате, че човек трябва да е позитивен?

- Абсолютно. Но аз имам един проблем, че съм перфекционист и изисквам някой път от хората същото нещо, което явно не трябва да го очаквам от тях. Опитвам се да се смирявам и да приемам нещата, както са. Но като кажа нещо, знам, че трябва да се направи.

- Нека сега да Ви върна пак назад във времето с първата Ви изложба в галерия "Видима", която е била през 2000 г. Какво помните от нея?

- Помня залата, хората и първите ми работи, които са от фаянс... Сега като ги гледам с жена ми, си казвам: „Боже, откъде съм тръгнал“. И въпреки това те пак носят духа, началото.

- Направи ми впечатление, че са страшно различни.

- Материалът и рисунката.

- Ама и като сюжети...

- Да, това е развитие. Ако бяха същите, какво ще правя отново в галерия „Видима“?

- Разбира се. А през какви стилове минахте, докато открихте този?

- Не минавам през стилове. Усъвършенствам всеки ден моя стил. Тъй като съм пътувал в много страни по света, вече съм определил стила си като интернационален. Защо? Защото при мен има геометрична, животинска, растителна орнаментика. А тя се преплита с орнаментиката в целия свят. Искам да споделя нещо интересно – на изложбата ми миналата година в университета Йейл, САЩ, професорът по старо византийско изкуство оприличи много от моите неща на старо византийски.

- Сега като говорите това, си мисля, че точно този тип изкуство, вашето изкуство, ще продължи да е актуално и след 50, и след 100, и след повече години (стига да не сме изчезнали) именно заради тези общочовешки мотиви.

- Да, реално погледнато, като се замисля в момента, това е класика, защото аз създавам нещо, сътворено от Бог, по някакъв начин го интерпретирам. Но интересното е, че самият стил на декорация, гравюра, си е мой авторски и просто той излиза от ръката ми, без аз да осъзнавам как. Просто го правя с някаква абсолютна вяра. Знаете ли какво означава вяра? Да знаеш, че като го почнеш, ще го направиш, ще го направиш перфектно и накрая ще се чудиш как си го измислил... Аз, като рисувам, правя непрекъснато анализ. Докъде стигам с цветята, с пеперудите, какво липсва, то в съзнанието ми и в един момент го реализирам. Това е начинът ми на мислене… Навремето не съм завършил художествена гимназия, но винаги съм искал да рисувам или да свиря. Баща ми не ме подкрепи да стана музикант, за това реших да рисувам. При посещение на уроците при известен художник, той ме попита дали математиката ми се удава. След отговора ми: „Не, бутам я с тройки“ той ме погледна и заключи: „От теб ще стане художник“. Обаче той едно нещо не позна – че аз до ден-днешен се занимавам с висша математика. Защото освен геометричната и визуалната симетрия, растителните и животинските мотиви, аз при самото създаване на всеки орнамент знам какъв цвят ще бъде и това изчислявам, цветовете и разпределението в тая картина. Това е като някакъв изкуствен интелект, който правиш с ръцете си. Не мога да го обясня, но на всяко нещо му правя място и като цвят. То трябва да е живопис.

- Има ли нещо, което хората, които си купуват вашите картини или просто ги гледат, Ви казват?

- Преди няколко месеца бях за известно време в Китай, град Джингдежен, който е световен център на порцелана. В края на престоя участвахме в световен фестивал, на който имах щанд, излагайки всичко нарисувано за времето, прекарано там. Съзерцавайки картините, една от клиентките ми сподели, че много обича цветя, но не и пеперуди. Искаше картина без тях. Но аз нямах такава. След като разбра, че на следващия ден пътувам и вече няма да има избор, тя взе картина с цветя… и пеперуди. Какво да кажа повече? Това беше жестоко. Знаете ли каква радост ми носи, това, че хората наистина искат да притежават нещо от мен и то им носи някаква духовна радост!

- Тези произведения(съдовете) са, естествено, източник на естетическо удоволствие. Но има ли хора, които не виждат в тях само това и искат да ги използват в бита си, искат да сервират в тях примерно?

- В редки случаи идват и по-объркани хора с въпрос: „Господине, това за какво се използва?“. Отговарям: „Това се използва за духовно потребление“, за радост на душата. Целта е некомерсиална. Те са за ползване с очите и със сърцето.

- Струва ми се като кощунство даже да си помисля да сложа храна в нещо, нарисувано по този начин…

- А интересно какво да кажем за пушачите, на които подарявам пепелник и те не го ползват. Недоумяват как да си гасят цигарата в него. Това са „пепелници за непушачи“.

- Във връзка с това какво никога не бихте нарисували върху порцелан?

- Нещо безсмислено. Трябва да стигнеш изцяло завършена композиция, без да е претрупана, без да е празна, да си носи изцяло всичко. Това е усещане. Не мога да обясня какво значи усещане. Ти си го носиш в душата, даденото ти е от Бог. На много колеги им е дадено, но някои не знаят, други не се усещат навреме.

- Вие сте пропътували много километри заради своето изкуство, обиколили сте света, преди интервюто говорихме за Чехия, за Америка, Китай, Белгия, Германия, Франция... Кои са най-интересните случки от тези пътувания?

- Навсякъде ми е било интересно. Незабравимо за мен беше усещането, когато прекарах един месец в Щатите като участник в Световния център за занаяти и изкуства. Колеги от цял свят, различни занаяти и култури. Всички бяхме с народни носии. Също съм впечатлен от изложбата ми в парламента в Страсбург преди много години. Тази година през ноември ми предстои нова изложба там. Във Франция също много ми хареса, защото там бяхме с много колеги, французи и българи, в едни селца, в едни къщи. Знаете ли, аз не обичам градове и народ. Искам да видя бита, хората как живеят. И затова обикалям с фотоапарата си из нашите села, из Родопите, снимам баби, дядовци. В момента подготвям даже една голяма фотографска изложба, вече ме карат много хора да я правя, имам невероятни попадения… Влюбих се в Китай преди няколко години, сега втори път бях там. Много позитивно усещане от хората имам, тази добрина, която видях при тях, при нас не я виждам навсякъде. При нас виждам агресия, негативизъм, депресия, там не е така, там всичко е едно, имат някакво уеднаквяване, богат, среден, беден, те се имат като едно семейство, което ми направи голямо впечатление – позитивността.

В Китай 2025 г.

- Има ли лек за нашия негативизъм?

- Всичко е заради себелюбието. Когато човек се усети, че не е само той, това е лекът, но много малко хора го разбират това и затова си слагат специални номера по колите, защото са велики. Това е болест на нашето общество и то не само в България, а навсякъде по света. Може би нямаме тая вяра, която трябва да имаме.

- Нека Ви върна пак към изложбите в чужбина. Как се подготвя такава изложба?

- Както казва жена ми, работиш до последно. При подготовката на последната изложба за Щатите, Йейл, до последно работих, защото постоянно имам искания от галерии и клиенти. Разбрах, че не мога да отговоря на всички заявки. Не може и цените да се вдигат непрекъснато. Затова технологично улеснявам нещата, за да мога да имам по-голяма производителност. Много интересно, че се оказа, че съм и технолог в душата си. Затова създадох тая уникална технология също. Просто всеки ден нещо ново вкарвам.

- Преди години в Севлиево сме имали техникум по керамика. В момента не знам дали има останали такива...

- В Нови пазар.

- Трябва ли да има според вас повече такива училища? Какво смятате за образованието в момента, за това преди и за бъдещето?

- Защитил съм докторска дисертация, но не преподавам никъде, освен на определени хора. Разбрал съм, че не всеки е за тази работа, на който му е дадено, ще го направи и без да ходи да учи някъде, а който иска да се образова, ще го направи. Искам да дам пример за голям български керамик, дама на световно ниво според мен – Ели Неделчева. За съжаление, вече не е между нас. Тя правеше уникална керамика, а не е завършила Художествената академия. А по майсторство е над нивото на много академици керамици. Школата в България стига до едни концепции, технологично основни неща и това е. Но всичко останало вече зависи от преподавателя, така че, който иска да се развива, трябва да си намери качествен преподавател. Материали има в изобилие. Само да изтъкна, че навремето в Академията дори не сме изпичали продукцията в пещ, по някакви причини не ни даваха. На дипломната ми защита съдовете не бяха изпечени, а само суров материал. Това беше смешна история. И ако не бяха заводите, където бях дизайнер, щях да остана може би на това ниво, затова му викам Божия промисъл – да се върна в Исперих, да започна работа в завода „Хан Аспарух“, после в „Диамант“ – Разград, после в „Китка“ – Нови пазар за порцелан. И в един момент съзнанието ми се отвори. А не следвам никакви книги и технологии, не ме интересуват. Всичко го създадох наново.

Светлозар Пармаков с доц. д-р Виолета Василчина

- Може ли в края на нашия разговор да разкажете за изкуствоведката, която откриваше вашите изложби?

- Говорите за доц. Виолета Василчина, която е родом от вашия град Севлиево. Бог да я прости, много ми липсва, защото ние с нея бяхме много близки, сродни души. Тя цял живот ме коригираше, следеше развитието ми, правеше всички рецензии, откриваше повечето ми изложби в България. Имам много емоции с нея, като те са свързани основно и с проф. Венко Колев. Като студент в Академията в София, той ме беше „осиновил“. Живеех до него, хранех му котките. Той ме научи на много неща в този живот. Благодарение на последните му изложби, на които бях куратор, се запознах с доц. Василчина. Това бе началото на едно дълго приятелство.