Теодора Георгиева – интервю

Любима книга – „1984“ на Джордж Оруел

Любим художествен стил – експресионизъм

Най-въздействащият цвят – синьо

Любим художник – Франсис Бейкън

Любимо място за творене – ателието във факултета по изобразително изкуство към ВТУ

Емоцията, която творбите ѝ предизвикват – не е важна конкретната емоция, а това работата да въздейства

Как описваш Теодора Георгиева с три думи – отговорна, целеустремена и емоционална

- Как започна твоят път в изкуството?

- Ами, моят път в изкуството започна още като дете. Първоначално в една артшкола, съвсем ранна възраст, сигурно около 10-годишна. След това започнах образованието си в Националното училище по изкуствата „Панайот Пипков“ в град Плевен. Там завърших живопис в 12-ти клас. През цялото време съм работила много и ми е било изключително интересно, но сигурно около 16-годишна възраст наистина реших, че ще се занимавам сериозно с това и искам целият ми професионален път да се развие в тази посока. Започнах да се интересувам от университетите в страната. Реших, че ще избера Великотърновския университет, за да продължа образованието си. Реших, че отново ще се занимавам с живопис, няма да се лутам между други неща, защото наистина за мен конкретно живописта е това, което смятам, че е най-подходящо за мен.

- Тоест винаги си работила в този жанр?

- Да. Рядко съм експериментирала с други медии. Не го отричам за в бъдеще, много е възможно да се случи, но за момента смятам, че живописта си ми е най-голямата страст.

- Кой ти е най-ранният спомен, свързан с рисуването? Примерно в детската градина?

- Да, спомням си в детската градина, че когато имахме свободно време, в което с децата можеше да си играем на различни неща, аз сядах и рисувах и събирах така една групичка от други деца около себе си и заедно се занимавахме с нещо такова. Вкъщи много рисувах. Спомням си, че и родителите ми забелязаха, че ми е много интересно. Най-вече баба ми. Тя постоянно ми казваше: „Теди, ти като пораснеш, ще станеш художничка“. И си спомням колко приятно ми ставаше и наистина как за мен това беше една мечта. И когато тя предразполагаше разговора към някаква възможност да се сбъдне, аз изпитвах невероятно щастие.

- Сигурно е била много важна за теб тази подкрепа от семейството.

- Да.

Теди Георгиева

- Имаше ли един конкретен момент, в който си каза „Ето, това е за мен със сигурност – рисуването“? Предполагам, че това осъзнаване е дошло преди да дойдеш в Търново?

- Да. Не мисля, че е един конкретен момент, по-скоро си е един цялостен път, който изминаваш и в някакъв момент си даваш сметка, че именно то е твоето и... не искаш да правиш нещо друго. Аз никога не съм можела да си представя да се занимавам с нещо друго.

- А как избра Велико Търново?

- Първоначално много се колебаех. Мислех си и за София, и за Пловдив. Но с други мои приятели от училище също го обсъждахме, защото така, като се сформира един колектив, трудно хората се разделят. С една приятелка конкретно идвахме до града, разходихме се из факултета, запознахме се с преподаватели, разгледахме и града и наистина много ми хареса. И реших, че просто тук е моето място.

- Чувстваш ли се като част от общност на това място?

- Да, със сигурност. Аз съм много щастлива, най-вече точно заради колектива, в който попаднах, от колегите ми и от определени мои преподаватели, с които страшно много се сближих и наистина научих много от тях. Но това е изключително определящо. Когато човек попадне в силна група, където хората работят, търсят се, развиват се, имат желание и наистина са свързани с изкуството, нещата се случват, някак си взаимно се дърпате нагоре, заедно се изявявате, споделяте идеи, споделяте знания. И това е изключително полезно. Създавате и много силно приятелство, което вече ви свързва и в един друг контекст и връзката ви става още по-силна, отколкото ако сте само колеги и ви обединява само професията.

- А има ли конфликти, противоречия?

- Не ми се е случвало с моите колеги специално... не помня да сме имали конфликти. С някои преподаватели не си пасваме чак толкова, с други наистина си пасваме много, но не смятам, че се стига непременно до конфликти. Споровете са хубаво нещо, когато хората споделят различни възгледи, но това е обогатяващо. Разбираш гледната точка на отсрещния. Не е нужно отсрещният да се опитва да ти се налага и съответно и ти. Това прави изкуството и по-богато, и общуването ви по-богато всъщност.

Повече от приятели!

- Всеки млад автор се влияе от своите преподаватели...

- Всички преподаватели са хора, които имат собствен стил и собствен път. Обаче ние не сме затворени и обвързани само с това да комуникираме с един или двама души. Имаме възможността да водим разговор с всеки един от тях. Всеки може да ни покаже различни посоки, различни автори, различни неща, които се случват в света на изкуството. Ние сами виждаме с кого си пасваме, от кого наистина можем да вземем нещо и може би нещата се случват на този принцип. Със сигурност понякога има влияние, но няма как един човек да ти каже, че ще правиш и ще харесваш ето това, ако ти самият не го чувстваш и не ти е близко, и не ти харесва. По-скоро в самите разговори с тях наистина се откриват някакви неща. Понякога има сходство в начина на мислене и в начина на възприемане на изкуството или на отделни произведения. И никога не съм смятала това за нещо лошо. Даже е хубаво човек да намира хора и те да стават част от неговата среда, с които да имат общи възгледи, сходство във възприятията като цяло и в нещата, които харесват. Това е полезно.

- Сега завършваш бакалавърската си степен. Как искаш да продължиш занапред?

- Със сигурност обмислям да запиша и магистратура. Най-вероятно отново във Факултета в Търново. Ще ми се обаче да бъде педагогика, а не само изящни изкуства, защото аз винаги съм искала да се занимавам и с преподавателска дейност. Не знам доколко това ще се получи и доколко ще имам възможността да го практикувам, но наистина го чувствам като нещо много близко до себе си и смятам просто да се насоча и натам.

- Искаш да преподаваш в училище, или да си имаш школа, или и двете?

- Както се развият нещата, нямам конкретен план. Но със сигурност искам да работя с млади хора, които тепърва се търсят. Единственото, което ме притеснява, е това да не почне да пречи на личния творчески процес. Надявам се да успявам да ги съчетавам, защото смятам, че ако един човек тотално се опре на преподавателската дейност и забрави за себе си като творец, той вече няма и да има какво толкова да научи учениците си. Защото той ще е вън от същината. Ако не се търси непрестанно, ако не работи, ако няма участия, не виждам как нещата могат да се случат.

- Може би трябва някаква златна среда.

- Да, точно. Това искам да постигна, надявам се да се случи.

- А занимавала ли си се досега с преподаване?

- Не, не съм. Не съм имала възможността да го правя, но се надявам да имам скоро.

- А защо точно преподавателска дейност? Какво ти носи това?

- Мисля, че контактът с младите хора е много ценен, защото всяко едно ново поколение носи собствения си заряд и някакъв нов потенциал, дори и за изкуството. И освен че, да, ти като един по-възрастен човек може да го научаваш на някакви основи, на неща, които вече са утвърдени, но тези хора имат какво да дадат и на отсрещния, и на преподавателя си. И се получава един много хубав обмен, който смятам, че не е за изпускане наистина.

- А смяташ ли, че учителят има някаква по-важна роля в обществото, дълг?

- Спрямо учениците може би наистина да им дава абсолютно безпристрастни насоки, да може да открие потенциала на всеки един и да му помогне да го развие. Да го ориентира в посоката, която му пасва, защото много често младите хора и учениците – и самата аз, когато съм била дете, не съм имала много точна представа за това как се случват нещата и ако не е имало възрастни хора, които вече са наясно, които са преминали през този път, за да поговориш с тях, да седнат и да ти кажат някакви наистина ключови неща, които са ти от полза, и наистина да ти помогнат да ги усвоиш. Нещата със сигурност нямаше да се случат така, както с тяхната помощ.

- Може би точно изобразителното изкуство дава такава възможност за разговори, дори философски…

- Със сигурност изкуството няма точна рецепта, точна формула или конкретен метод, по който можем да достигнем до нещо. Всичко е много субективно, много индивидуално. Това, което работи при един, няма да работи непременно и при друг. А и това хем е най-сладкото, хем понякога е най-тежкото, защото те обърква и си казваш: „Ако се занимавах с нещо друго... примерно, ако бях математик, сега щях да седна, да прочета 20 книги, да реша 50 сборника и всичко да е наред“. Обаче с изкуството не е точно така. И работата е индивидуална, много индивидуална.

Откриване на изложбата "Преведена реалност"

- Изложбата ти в галерия „Видима”. Тя беше резултат от твоята номинация в конкурса „Следващите 25“. Тогава участва с една картина с човешки фигури, а сега стилът в изложбата ти „Преведена реалност“ е тотално различен. Защо?

- А, аз не мисля, че стилът е тотално различен, по-скоро насоката в темата. Специално аз винаги съм искала изключително много да скъсам връзката с натурата, да се ориентирам към по-абстрактни форми. Нещата да не са точно такива, каквито ги виждаме, да има нещо различно с цвят, с текстура, с експресия. И понеже и доста от работите, които са в изложбата в галерия „Видима“, имат такъв чисто абстрактен момент, аз съм изключително щастлива, че успях да прескоча тази граница с натурата и въпреки че бях вдъхновена от нещо реално в природата, да го изведа по един по-различен начин – да бъде нещо илюзорно, нещо, което не принадлежи наистина на действителността, обаче все пак държи връзката с нея.

- Как ще реагираш, ако станеш изведнъж известна?

- Не знам. Сигурно ще ми е доста стресиращо. Пък и не съм сигурна, че е възможно това да се случи изведнъж. Когато човек придобива някаква популярност и някаква аудитория от хора, които започват да го следят, това е вследствие на много работа и много труд. Нищо не се случва случайно, не става от днес за утре. Това е един процес и може би само конкретният човек знае през какво е преминал, за да достигне до него – колко усилия му е коствало, колко жертви за сметка на някаква друга сфера от живота му. Така че... не знам как бих реагирала, наистина.

- Смяташ, че не е възможно?

- Не, не смятам, че не е възможно, напротив – възможно е. Но предвид факта, че съм човек, който наистина работи постоянно и се търси, не бих приела точно момента с известността като много грандиозното нещо и най-важното в ситуацията. По-скоро бих си дала сметка наистина за пътя, който съм изминала, за да достигна до това, което е в момента, без значение какво е то – дали е някаква известност, дали е някакъв провал.

- Преди художниците са търсили вдъхновение от природата и познание в книгите. Днес имаме интернет и социални мрежи, в които можем да следим други художници, да откриваме нови техники и да се информираме за арт средите. Теб вдъхновява ли те това, влияеш ли се от онова, което виждаш в интернет?

- Интернет дава достъп до страшно много информация, до страшно много галерии в световен мащаб, до които не винаги имаме възможността да отидем физически и да се запознаем с някакви произведения на изкуството. И понякога точно можем да се запознаем с различни автори и с различни течения именно от там – по много по-лесен и по много по-достъпен начин. И смятам, че това е полезно, когато се използва за нещо такова, което те обогатява и което ти дава нови знания, е наистина много добре, че го има. Не е нужно да пътуваш до другия край на света, за да видиш някаква експозиция или за да се запознаеш с творчеството на определен артист. Въпреки че винаги е различно, съвсем различно, когато се запознаеш с нещо на живо и когато го видиш на снимка или под формата на някакво видео. Но пак дава някаква насока.

- А ти конкретно търсиш ли неща, близки до твоето изкуство?

- О, да, със сигурност. Аз смятам, че почти няма човек, който да не го прави. Със сигурност разглеждам изключително много автори, много галерии в световен мащаб и черпя вдъхновение от там, запознавам се с различни артисти, които са ми близки до мен. Гледам начина, по който те поднасят дадено произведение. И това е полезно. Наистина обогатява мисленето на човека. То цялото изкуство е свързано с различните влияния, които се случват от хората. И това е нещо нормално.

- Може ли да разкажеш за мравките, на които е посветена настоящата ти изложба? Мравките са буквално навсякъде и в същото време ние ги забравяме в своето забързано ежедневие. Защо избра точно мравките да са основа на изложбата?

- И аз по същия начин, стоейки точно на двора на факултета, понеже там има много и имах възможността да ги наблюдавам, и ми станаха супер интересни, въобще цялото им поведение. Аз си казах абсолютно същото нещо – че те винаги са били там, обаче аз не съм ги забелязвала, много хора не са ги забелязвали. Обаче те са значими, както всяко друго нещо в природата. Започнах да се интересувам повече за тях, да препрочитам разни неща, свързани с устройството им, с начина им на комуникация, със съществуването им като цяло. А и ми стана изключително интересно и любопитно, и си казах, че най-добрият начин, по който мога да си отговарям на въпросите, които ми възникват за тях, е като ги рисувам. Защото с всяка следваща работа започваш да мислиш за нещо друго, за което не си се сетил в предния момент. И става един много интересен процес, в който търсиш информация, след това се занимаваш с изобразяването на това, което си научил.

- Заглавието на изложбата ми беше много любопитно. Превеждаш реалността на мравките на човешки език или искаш да преведеш нашата реалност, човешката, на мравешки език?

- По-скоро тяхната реалност исках да преведа на нашия език, защото през цялото време правех различни съпоставки с нашето поведение и с нашия живот. И наистина се откриваха сходства. И реално човекът може да бъде сравнен с всяко друго живо същество, не е нужна подобна йерархия, в която ние да се поставяме над всичко останало. И смятам, че по този начин, когато го сравним с някаква такава животинка, изключително малка, изключително незабележима, но всъщност значима, можем да му дадем повод да се замисли за своето място. И дали наистина той е над всичко.

- Сега се сещам, като го казваш това, за онези картини, в които мравката е доста по-голяма и ти всъщност спрямо нея се чувстваш по-малък... перспективата се сменя.

- Да, точно това беше целта на тези работи. Защото исках тя да бъде много по-внушителна, да бъде наравно с нас като възприятие. И наистина да ѝ обърнем много повече внимание, отколкото обикновено се случва.

- Защо точно тези цветове? И има ли връзка с начина, по който мравката вижда света?

- А, не, по-скоро цветовете имат връзка с моето лично усещане и предпочитание за живопис. Аз винаги съм харесвала по-експресивния метод на работа – с повече цвят, с повече паста. И реално изборът на цветовата гама, на отделния цвят, на отделните текстури е по-скоро свързан със самата мен и с моето усещане за живопис.

- Това ти е първата изложба извън родния град и третата самостоятелна. Какво значение има тя за теб?

- Има наистина много голямо значение за мен. И може би най-вече, че се случи поради награда от подобен формат като „Следващите 25“. Защото за мен наистина значи много да участваш в една изложба заедно с други твои връстници, заедно с хора, които тепърва прохождат в света на изкуството, тепърва се търсят, тепърва им предстои да бъдат утвърдени. А и ти също да бъдеш избран сред тях и да се отличиш по някакъв начин. И освен всичко това, да ти се даде възможност за едно такова представяне, както тази изложба в галерия „Видима“. Защото всички ние на този етап имаме огромна нужда от това. Имаме нужда от тези представяния. А и най-вече, за да можем да видим нещата, които правим, аранжирани в едно такова пространство, вече поднесени в изложба. Защото, когато ги наблюдаваме в ателието, всички те са много близко едни до други, има различни предмети, стативи и какво ли не. Те започват да си пречат, няма въздух, няма пространство за възприятие. Когато са сложени в едно галерийно пространство, нещата са съвсем различни и наистина, наблюдавайки ги, можеш да си дадеш сметка именно там за това какво си направил или не си направил. И точно как се е получило.

- Това звучи много полезно, особено в началото на творческия ти път, да си дадеш сметка къде си измежду всички.

- Със сигурност е много полезно. И аз съм много благодарна, че имах тази възможност точно на този етап наистина.

- Смяташ ли, че има нужда от такива конкурси за млади автори?

- Хубавото е, че те започват да стават все повече, защото допреди 5-10 години мисля, че не са били чак толкова много, колкото са в момента. Хубаво е да се дава поле за изява и на младите хора. Да, има наистина много добри утвърдени автори, които вече са на определено ниво и в страната, и в световен мащаб. Обаче има и млади хора, които тепърва започват заниманията си с изкуство и са в началото на пътя си. И те също имат своята важност и не може да бъдат пренебрегнати за сметка на останалите. Наистина и за тях самите, и за света на изкуството като цяло смятам, че е полезно да има подобни формати.

Теди Георгиева и д-р Наташа Ноева

- Д-р Наташа Ноева на откриването каза, че „мравката с типичните малки размери, с формално/условно набелязан силует и сливаща се с пейзажа, показва нейното реално съществуване и насочва зрителя да се замисли доколко на фона на динамично променящата се среда, той още има сетива да вижда съществените неща от живота”. Кои са тези неща за теб?

- Аз не мисля, че има нещо конкретно, което мога да посоча като съществено. За абсолютно всеки един наблюдател то ще бъде нещо различно. Но самият факт, че поглеждаме едно такова същество, което по принцип не сме забелязвали до момента, виждаме неговия живот, виждаме неговия хабитат, виждаме целите, които има, нещата, за които се бори. Правим съпоставки и със собствения си живот. Замисляме се за това ние по какъв начин подхождаме към същите неща. А понякога си даваме сметка, че всъщност животните може да го правят по-добре от нас. Друг път, че ние като едни разумни същества можем да се справим и по-добре от тях. Но мисля, че същественото нещо е самият момент на учене от природата. В случая от мравката.

- Смяташ, че съвременният човек се отделя от него?

- Да, за съжаление, да.

- А кое е по-важно за теб? Да отправиш въпрос към публиката или чрез творенето да отговориш на свои лични въпроси?

- В процесите, в които творя и съм в ателието сама със себе си, със сигурност ме води повече моментът, в който давам отговори на себе си. Защото, ако аз не го направя и не отговоря първо на себе си, няма как и да дам краен продукт, качествено произведение, което да отправи въпроси към зрителя. Така че според мен двете неща са взаимно свързани.

16.01.2026 г., галерия "Видима"