АДРИАНА УЗУНОВА - интервю

Адриана Узунова

Адриана Узунова ВИЗИТКА:

Любима книга – „Нарцис и Голдмунд“, Херман Хесе

Най-въздействащ цвят – червено

Любим художествен стил – експресионизъм

Любимо място за творене – собственото ѝ ателие

Емоцията, която творбите ѝ носят – носталгия, меланхолия

Любим артист – Егон Шиле

Как се описва с 3 думи – Любопитство, наблюдение, постоянство

Как мина откриването на изложбата?

Откриването беше изключително вълнуващо, аз въобще не очаквах да се получи толкова добре. Имах много вътрешни притеснения, особено за самото говорене. Речта я репетирах в главата си всяка вечер преди да си легна – нонстоп, като някакъв непрестанен сценарий. Естествено, много неща не успях да кажа точно както исках, но се получи супер. Галерията беше много гостоприемна. Всичко беше много готино. Дойдоха и мои приятели от София, беше изключително емоционален момент за мен.

Това всъщност е първата ти самостоятелна изложба…

Първата по-сериозна – да. Когато завърших първата си дипломна работа за бакалавъра по Графика, направих изложба в един мой много любим бар в Пловдив. Но там не беше толкова формално. Изложбата продължи цял месец, дойдоха много приятели, видяха я доста хора, но нямаше хубаво осветление, реклама... Така че сега е първата ми по-сериозна изява.

А как реши да участваш в конкурса, който доведе до тази изложба?

В общи линии, тогава още учех магистратура в катедра „Метал“. Една колежка – Ема, мисля – намери конкурса. Тя много търси и ѝ попадат такива неща. Каза ни за конкурса и всички „на юруш“ се подбутнахме да кандидатстваме заедно. И така стана. Но е много хубав форматът и всъщност ние и в момента го разпространяваме, мисля, че още доста хора от метала ще се включат. Вече минаха две години от самото събитие, а ние продължаваме да си говорим, че този конкурс е еталон за организация. Защото ние сме активни като студенти и участваме в конкурси из цялата страна, но никъде няма такова грижливо отношение, каквото имаше там. Не навсякъде комуникацията е толкова коректна и точна.

Има ли все пак достатъчно конкурси в страната?

Има, има възможности за изява. Постоянно изскачат нови конкурси, дори понякога не можеш да смогнеш да кандидатстваш навсякъде – почти всички като условия имат нова работа или някаква тематична рамка. Хубавото е, че млади автори се включват, почти във всеки национален конкурс има отделна награда за млад автор, което е страхотно. Има си основни категории – живопис, скулптура, графика, неконвенционални форми – и някои отделно имат награди на СБХ или (зависи как е организиран конкурсът) може да има награда на общината, но обикновено и за млади автори има награди. Това е един хубав мотиватор. Помага не само да си повярваш, но и от друга страна, това е начин и да се самофинансираш. Когато си млад автор и учиш, там също отиват едни финанси, материалите са скъпи… в крайна сметка творчеството изисква и тази страна на нещата. Особено в направления като скулптурата, която изисква някаква материална база.

Как направи прехода между графиката и метала? Как реши да смениш посоката?

О, беше много непредвидено! Реално в магистратурата записах две специалности. След графиката, покрай лични познанства се запознах с арттерапията и много ми хареса. Казах си: „Това е моят път, там се виждам“. Защото, завършвайки като художник от НХА, се питаш какво да правиш – или ставаш учител, или… не знам, нещо трябва да се измисли. И тогава си казах: „Добре, в това нещо има развитие, харесва ми“. Аз самата ходех на терапия, много се запалих и да чета. Та, реших да я запиша, но бях леко недоволна от Академията на този етап, защото хванах един период точно по време на пандемията. Съответно не получих точно каквото исках от тази специалност, защото две години бяхме орязани от работата в ателиетата, което е много неприятно, защото Академията е всичко – преподаватели, студенти, цялостната среда. Затова реших да запиша в Нов български, да пробвам нещо различно. Тогава обаче отидох на един уъркшоп за ръчна хартия към Академията, където се запознах с хора от различни специалности и реших, че все пак искам да запиша още нещо там. Отделно вече бях решила за НБУ. Тогава обаче дойде дилемата с наема. Живеех в общежитие. Реших да карам две магистратури едновременно – едната през уикенда, другата през делничните дни и да остана в общежитието, за да не се сблъсквам с преместването, а и да си запазя артистичната среда. И там, запознавайки се с още хора, си казах: „Ами да, няма да запиша графика пак, някак си не усетих, че съм намерила моите хора там“. Първо мислех за текстил, но накрая се спрях на метала, благодарение на моята съквартирантка. Тя познаваше хората от метала и още от първи курс ми говореше колко са страхотни, че е готина специалност и че правят интересни неща. Материалът също ми резонира. В графиката най-любимата ми техника също е свързана с метала – тя се прави върху метални плочи (цинкови или медни), които се гравират с киселина, след което се отпечатват. Графиките, които са в изложбата сега, са направени точно така – в офорт и акватинта. Тъй като тази техника много ми приляга, усетих, че нещо ме дърпа към самия материал чисто естетически. И когато започнах, всичко си дойде на мястото и бях убедена, че това е направлението и специалността за мен.

Колко време учи двете магистратури успоредно?

Година и половина. Беше много тежко, не бих си го причинила пак! Беше много готино, защото и двете специалности ми харесваха, беше активен период на учене, но след това мотивацията ми рязко спадна. Блъсна ме действителността, защото осъзнах, че това са много готини специалности, но нямаше практически какво да правя с тях.

Ами арттерапията?

Ох, ами там престанах, защото трябва да продължа да уча, ако искам да го практикувам. Нямам завършена психология, а ми трябва, за да практикувам. Макар мерките в тази сфера още да не са строго регулирани у нас, в бъдеще ще станат. Нямам увереността да го правя само с магистратурата, която е година и половина. Взех си много полезни неща за себе си, но осъзнах, че трябва да продължа и да надградя ученето. А и реално художествената практика надделя. Просто намерих своята среда с хората, с които работим заедно в ателието по метал.

Какви са бъдещите ти планове и мечти?

Точно сега много съм се размечтала, тъй като искам да се прибера в Пловдив за постоянно. Размечтала съм се да си отворя пространство, което да е събирателно, обединяващо, да е като културен център. Да започна от нещо малко – център, в който да се събират хора, да се създава общност, да има работилници, лекции, образователна дейност. Сигурно е супер трудно да се направи, но в крайна сметка нали затова са мечтите? Засега планът е да се подготвя за докторантура в метала. Тази година има доста кандидатстващи за едно място – четирима човека, което е доста по стандартите на Академията. Обикновено има по двама-трима или дори само един кандидат, тъй като нещата са предварително обсъдени с преподавателите и темата е намислена. Предстои ми подготовка и се надявам да ме приемат, защото реално оставам в София само заради това. Иначе София не я обичам много. Голяма е и е динамична. Това е готино, но да дойдеш за 2-3 дни да свършиш работа, иначе не е моето място за живеене. Например в Пловдив аз градски транспорт не ползвам, ходя много пеша. Докато в София не мога да си го позволя – първо, защото нямам време за нищо заради работата, и второ, градът не е направен да е пешеходен, освен в центъра. В началото, като дойдох в София, ми беше много трудно с разходките.

Пожелавам ти успех с докторантурата и с бъдещото арт пространство. Мисля, че в Пловдив има условия за такова място.

Надявам се да се случи, макар и в по-далечното бъдеще. В Пловдив се случват неща, все пак е културен град, но това, което не ми харесва там, е, че има едно разединение, едно разкъсване. То и тук(в София) го има, но като са повече хората, не се усеща по същия начин. В Пловдив или си от страната на Дружеството на пловдивските художници, по-класически, или си от страната на „Ателиетата“, едни пространства, където са по-съвременно насочените автори. И аз съм член на Дружеството на пловдивските художници отскоро. Не че има някакъв конфликт между двете групи, но те просто никъде не се срещат. А за мен е много важно да има обмен – независимо дали е между визуални артисти с класически и съвременни търсения, или между театрали и музиканти. Трябва да има ядро, защото оттам излизат хубавите идеи. Всичко се прави със съмишленици. Сега с колегите искаме да си направим артистично сдружение – да правим симпозиуми, работилници, изложби. Надявам се есента в Пловдив да успеем да организираме нещо с метал.

Смяташ ли, че е важно един артист да владее повече от един жанр?

Смятам, че е много полезно. На мен лично ми помага, когато зацикля в единия жанр, да се отделя и да започна нещо друго. Затова и металът толкова ми харесва, защото в специалността се изучават три направления: медали, пластика и бижута. В момента, в който зациклиш в едното, другото е с тотално различен подход и мислене. Това те развива, изкарва те от дупките и ти позволява да разгледаш една тема по различен начин, защото материалът те води към различно място.

А каква е връзката с психологията?

Всъщност благодарение на арттерапията ми се отприщи желанието да творя пак. Бях много зациклила и след първата ми дипломна работа бях готова почти да се откажа. Но изкуството винаги е било моя лична терапия и потребност. В арттерапията се сблъсках с различни методи, които някак разчовъркаха това нещо в мен отново. Отпуснах се да пробвам, да не изисквам твърде много от себе си. Нали идеята е просто да изразяваме това, което ни е на сърце и душа. Ако и на някой друг му хареса – супер.

Изложбата ти е носи заглавието "Преходни пространства". Какво е за теб преходът?

В контекста на работите, които съм направила, го разбирам като нещо нетленно. Нещо, покрай което преминаваш, забелязваш го, хванал си го в някакъв момент и си се опитал да го съхраниш, но то по съществото си като процес е преходно. Сега си мисля за етажите в изложбата. Това е реално пространство, изоставени общежития в моето село. Влизахме там с приятели да разглеждаме, да правим снимки. Когато дойде време за дипломната ми работа, тези кадри много ми харесаха. Започнах да мисля за това как аз самата живеех в общежитие и как сега това пространство е пълно, преминават хора, аз ще си отида в моята стая, ще дойде друг. Как преминаваш, отваряш една врата, затваряш я, отиваш на друга. Как преминаваме и оставяме следи. С отпечатването се опитвам да уловя тези следи. Като моментна фотография е. При прозорците в изложбата е абсолютно същото. Прозорецът е преходно пространство отвътре навън. А там вложих и идеята, че от вън влизаш вътре в спомена, вътре в къщата – с фрагменти от порутена къща и фрагментирани спомени от снимки.

Какви са тези снимки?

Те са от семейните албуми. Повечето хора на тях са мои баби, дядовци, лели, прадядовци. Някои от тях не познавам лично, но ми беше много приятно, докато събирах снимките, защото си говорих много с родителите си и с баба ми. Разказваха ми всякакви интересни истории и обогатиха преживяването около направата на творбите, получи се едно съживяване на тези обекти, както и на спомена. Едните ми баба и дядо са починали, когато съм била много малка – на 2-3 години, и не ги помня. Имам снимки с тях, помня ги като образи, но само от снимките. Не съм била достатъчно пораснала, за да формирам спомена. Затова изложбата е и един вид съхранение на спомените на нашите – на баба, на мама, на татко – на хората, които са имали жив досег с тях. Всъщност къщата, от която се инспирирах за дипломната работа, също е истинско място – родната къща на майка ми. Преди 4-5 години я бутнаха, защото се рушеше и щеше да застраши живота на някого. Видях майка ми колко е разстроена, а това няма как и мен да не ме накара да се замисля по-философски. Всеки има вкъщи такива снимки на хора, които познава и други, които не познава, и толкова много истории, които във времето се губят из албумите или из кътчетата на съзнанията. И ми се стори смислено да ги събера.

Смяташ ли, че спомените се променят с годините?

Променят се, със сигурност. Запомняш едно, а друго се е случило. Те са субективни спомените в крайна сметка. Няма как да кажеш: „Това наистина се случи“. Много е страшно, защото постоянно живееш само в собствената си глава. Но когато ги запечатваш в снимки, в албуми или в моя случай – в медали, по този начин пък съхраняваш един нов спомен. Сега аз имам нов спомен – от историите, които родителите са ми разказвали, а и спомените от изложбата.

А дали снимката е обективен метод за запазване на реалността? Все пак голяма част от момента, в който си, се губи.

Снимката е фрагмент. Например, ние сега си говорим, аз те виждам в цялост как се движиш, но ако те снимам, това ще е само фрагмент от целия ни разговор. Човек запомня няколко неща и те се запечатват в кадъра, но животът не може да се възприеме в цялост по една снимка или по каквото и да е. Между другото, важен концептуален елемент в изложбата е, че използвах камъни. Някои от постаментите са истински камъни, взети от старата къща. Помагаха ми да ги пробивам и чупя, защото сама не можех, а и те са много ронливи. Така че тези медали, по един или друг начин, се превърнаха в сакрални за мен.

Изобразяваш врати и прозорци. Бихме ли могли да ги наречем „коридори на паметта“, през които стигаш до спомените си?

Да, по някакъв начин е точно така. В някои от работите ми коридорите водят през житейския път – общежитието например. Медалите, които са окачени на стените, плакетите, пък отвеждат към едно емоционално състояние, което беше мое много лично преживяване по време на симпозиума в Кремница. Та, водят на различни места, но общо взето водят до голяма степен към съзнанието или подсъзнанието ни. В сънищата те водят към несъзнаваното – към нещо, което не знаем точно какво е.

Може ли да разкажеш повече за симпозиума в Кремница?

Симпозиумът беше страхотен – бяхме за един месец в Словакия, в Кремница, което е едно малко градче. Хората там бяха изключително гостоприемни и всичко беше много готино. Аз обаче заминах в депресивен период и отидох там с някакво нежелание, не знам защо. Беше много вълнуващо нещо, че ме приеха, че финансираха това ние един месец да сме там, за да работим и да се срещаме с други автори, но аз точно тогава бях безработна, търсех си работа, бях се отчаяла, защото никъде не ме взимаха, просто беше много гаден период. Когато отидох там, всичко трябваше да излезе. И освен, че се чувствах така, бях и супер блокирала, супер неуверена. Бях там с по-възрастни автори, аз бях най-младата и много се притеснявах да не изложа нашата школа. И някак си чрез тези медали си го преживях.

И в крайна сметка всичко завърши добре, нали?

О, да, накрая беше страхотно, изцяло ми се преобърна перспективата. Толкова готини хора срещнах там… и така отдадени на това нишово изкуство, каквото е медалната пластика! С много топли усещания се прибрах. Чак не ми се прибираше, а в началото си мислех, че няма да издържа един месец с напълно непознати хора. Преди това не бях излизала от България за толкова дълго и ме беше страх. Но към края дотолкова свикнах, че не исках да си ходя.

Имаш цялото време на света да твориш…

Абсолютно. Това мога да го включа към мечтите – че едно от нещата, които много искам да създам в България, е подобен формат. Всъщност вече е имало – около 2014 г. от FIDEM. Имало е и такъв формат в Търново с чуждестранни артисти, които творят и живеят заедно. Фокусът е върху симпозиумното събиране, което е много важно. Това го осъзнах в Кремница, а преди това бях гост на друг симпозиум, в който участваше моят приятел. Страхотно е да има места, където авторите могат да се отпуснат, да обменят идеи и да мислят единствено за изкуство. Защото за тези 1-2 седмици имат хонорар, нещо, което да оцени труда им, и не трябва да мислят как да си платят наема.

Да се върнем на изложбата ти. Голямо впечатление ми направи една пластика, в която ясно се вижда кръст. Сещаш ли се за нея?

Тя ми е една от любимите творби и много си я харесвам. Трябваше да има снимка там. Но ми беше много напрегнато, имах 19 работи за дипломната защита и точно за тази не успях да намеря подходяща снимка, пробвах различни, но не седяха добре. Затова я оставих по този начин – като празно място за снимка и прозорец. Кръстът се получи малко случайно… тоест замислено си беше да е като прозорче с решетка. Обаче решетките на прозорците реално приличат кръстове. И така стана много символно интересно.

Може би изобщо не си имала такава идея, но на мен ми заприлича на надгробна плоча с кръста…

Вероятно и заради текстурата като камък. Но иначе изобщо нямах подобен замисъл. Търсех просто формата на къща с разчупен прозорец и решетка, но стана нещо различно. Иначе не съм набожна, атеистка съм, няма връзка с това. Но кръстът е изключително силен символ като цяло. Може и да е кръстопът.

Кое е по-важно за теб – естетиката или посланието?

Това много често го обсъждаме с колегите, между другото, и всички сме големи хейтъри на тема „нулева естетика“ и много послания. Визуалните изкуства трябва да говорят през визуален език. Аз съм на принципа, че трябва да е 50 на 50 – да имаш добре обмислена идея, добър визуален текст… Дори бих казала, че при визуалните артисти съотношението трябва да е по-скоро 70% визуално присъствие и 30% текст и послание. Защото нали в крайна сметка е важно да оставиш пространство за интерпретация. Ето, ти си видяла в работата ми нещо, което аз изобщо не съм имплементирала вътре. Обаче съм го разположила по определен начин, който на мен ми е естетически и това те кара да го видиш по друг начин. Това е готиното на визуалното изкуство. Затова не трябва да се вкарва в твърде тежка концептуална рамка. Хубаво е, че сега говорим и мога да разкажа за моя контекст – откъде съм изходила, какво ми е било интересно и защо съм го направила, как съм си оформила процеса и концепцията. Но това не е задължаващо, аз не казвам някой да го възприема по този начин. Тези работи са като деца, започват да живеят свой собствен живот, а хората могат да ги възприемат по различен начин.

А хубаво ли е творбите да се показват пред публика, дори ако авторът не ги вижда като напълно перфектни?

Ох, не знам, това е изключително труден въпрос. Принципно и да, и не. По-скоро авторът винаги клони към „не“, защото когато създаваме нещо, ние много се припознаваме в него и ако това нещо не е перфектно или не ни представя по начина, по който искаме, предпочитаме да не го показваме. Обаче това, на което майка ми много рано ме научи, е, че трябва да се пробва. На мен самата може да не ми харесва, но за някой друг това може да е точно неговото нещо. Примерно за третата награда, която спечелих за монета, аз изобщо не си харесвах проекта. Той е наистина ужасен. Това беше втората монета, която правех през живота си. Но бях на финалната права и нямах никакво време. Казах си: „Не! Отказвам се, няма да предавам нищо, става ужасно, няма да се излагам“. Тогава майка ми се скара и ми каза: „Как така няма да предаваш? Потрудила си се, направила си го, защо да не пробваш? Дори на теб да не ти харесва, създала си го, опитай, може пък някой друг да го хареса“.

Ти беше номинирана на конкурса „Следващите 25“ преди около 2 години. Как се промени стилът ти оттогава?

Всъщност това беше първата награда, която някога получавам. Преди това имах една номинация за графика в Търново на конкурса „Go Ahead“. Затова е толкова готино, че имаше изложба сега, защото това става специално място за мен. Определено ми даде отскок. Повярвах в себе си, видях, че мога и че има формати, в които може да се участва. Ценно е, когато се срещаш с хора, които ти казват: „Това много ми допадна, припознах се в него, наистина ме докосна“. За мен изкуството, освен терапия, е и общуване. То е изразяване на емоция и някой друг може да се припознае в нея и да си каже: „Чувствам се добре, защото не съм сам. Виждам, че и друг преминава през това или има същите размисли.“ Дори и да не е чак толкова дълбоко философско – че някой просто харесва това, което и аз като визия, цветове и атмосфера.

Тоест изкуството е по-скоро повод за общуване?

Да, по-скоро са свързани и едното произтича от другото. За мен творчеството е потребност. Аз от малка рисувам и това ми е станало като механизъм – и сега усещам, че се успокоявам по този начин. Когато рисувам, вниманието ми е насочено натам и когато се занимавам с това, просто се чувствам добре. А когато имам възможност да покажа нещата си и да общувам с хората за изкуство, това ме зарежда, дава един друг тласък. Първопричината не е това, то е продължаващ двигател.

Кой е първият ти спомен, свързан с творенето? Как започна всичко при теб?

Първият ми спомен е от първи клас, как си надрасках целия буквар с малки човечета, например русалки и феи. Навсякъде, всичко беше надраскано. Всичките ми тетрадки на задните страници имаше някакви светове с русалки и феи. Сега се замислям, че винаги е било свързано със социалното.

Ако се върнем малко по-напред… виждаш ли развитието си от участието в конкурса до изложбата днес?

О, да, определено. Тази първа награда беше гориво. След нея се нахъсах и започнах да изпращам работи и за други конкурси. Преди това, в графиката, изобщо не участвах в такива. Първият конкурс, на който пратих нещо, беше чак в четвърти курс.

А как виждаш стила си? Чувстваш ли се вече като изграден артист със свой разпознаваем почерк?

До някакъв степен усещам, че имам свой собствен визуален език, който имам още даже от гимназията. Не знам дали бих го нарекла точно „стил“, по-скоро е усещане за естетика. Мисля, че съумявам да го предам. Но определено ми се експериментира много. Защото мразя цикленето – да зацикля и да правя едни и същи неща. Не искам да стана от творците, които намират една формула, която се харесва на хората, и продължават да правят само нея. Искам да пробвам – бих сменяла материалите, бих пробвала и керамика, и ръчна хартия, и глина, и кръгла скулптура.

Но дори да смениш материалите, пак ще твориш по свой начин и ще предадеш своето усещане.

Да. Това е нещо, което забелязвам при всички. Може би защото съм в такова обкръжение. Още в гимназията си личеше кой кое е нарисувал. Не заради нивото – не че някой рисува по-добре или по-лошо. Разликата е в начина, по който докосва молива. Един натиска повече, друг прави еди-какъв си щрих, трети е супер фин. Аз по-скоро се виждам като човек, който си има една стилистика, но обича да я надгражда с нови теми и материали, но не толкова крайни. Все едно си имам свой safe space(безопасна зона), който малко по малко си разширявам от различните страни.

А смяташ ли, че характерът на човека си личи в творбите му?

Много. Аз мисля, че неусетно или не, нашата вътрешна психология винаги излиза на навън. Дали ще е чрез начина, по който говорим, дали чрез действията, които предприемаме, и най-вече чрез творенията, които създаваме – много си личи. Особено когато имаш непосредствен досег с материала и работиш с ръцете си. Днес много творци тръгват към една по-модерна посока, която отделя занаятчийството и ръкоделството от творчеството. Аз мисля, че съчетанието на тези две неща прави произведението наистина добро. Например в дърворезбата започват да се използват CNC машини, които буквално ти издялват цялата форма. Ръката ти даже не го е пипнала. Или в графиката – дигиталният печат. Аз съм много скептична към това, защото принтерът го е направил. Така все едно се губи пространството от замисъла, скицата и идеята, към реализацията в материал. В целия този процес има изключително много стъпки, които може да се объркат. И това е хубавото! Защото понякога онова, което си замислил, не е толкова автентично. В самия процес е „живият живот“, това е процес, който се разгръща и се случва в момента. Не можеш просто да вземеш един отрязък и да го сложиш като завършен. Творчеството обхваща целия процес. Много обичам да разказвам един пример от гимназията с моята най-добра приятелка. Веднъж някой разля туш върху рисунката ѝ – почти готова рисунка, тя беше прекарала много време да я направи. Тя, разбира се, се разплака. И тогава нашият преподавател – казва се Христо Жеков – отиде при нея и каза: „Спокойно, няма проблем“. Попи петното, взе бял туш и както рисунката беше с дърво и люлка, а черното петно беше паднало точно върху люлката, след като изсъхна, той нарисува с бяло люлката. Получи се много по-ефектно и много по-добро произведение, отколкото щеше да стане иначе. За мен това да си творец като цяло значи да можеш да преобърнеш една такава ситуация, да превърнеш дефекта в ефект и да видиш красивото в грозното. Затова не харесвам модерния подход: „Имам една идея, принтирам я, защото е по-лесно, и ѝ слагам една концепция“. Така изцяло се губи магията да развиеш това умение да превключваш.

Докато те слушам, в съзнанието ми много ясно изплува темата за AI(Изкуствен интелект). Май се сещам какво е мнението ти за него…

Аз мисля, че изкуственият интелект може да бъде много полезен инструмент, но не трябва да заменя работата на човека. Но той и не може да замени творческата работа, защото, колкото и да се изчистват грешките му, перманентният дефект на AI винаги ще бъде, че той няма именно онова умение. Той работи по една праволинейна система. Затова казвам, че за мен този процес е много ценен – защото той те кара не да следваш праволинейна схема, а във всеки един момент да можеш да реагираш креативно спрямо това, което се случва с материала. Това един 3D принтер например никога няма да го направи. В творческия процес има едни специфични, моментни импулси, които не могат да бъдат софтуерно пресъздадени.

Имаш ли усещането, че хората все повече оценяват и търсят ръчно изработените неща?

Да, мисля, че има такава тенденция. Моя приятелка, която е програмист, но прави и бижута, ми е казвала, че в нейното обкръжение точно хората, които се занимават с компютри, имат огромен интерес към такива занятия. Ходят на керамика, дърворезба... Но това са по-скоро хората, които имат финансова възможност. AI нахлува толкова бързо, защото просто е по-евтино – вместо да платиш на някой дизайнер да ти направи хубав плакат или визитка, влизаш в чата и му пишеш: „Направи ми това“. И той го прави без вкус. А най-страшното е, че ти си продукт на средата си. Колкото повече рекламите, плакатите и всички неща около нас започнат да придобиват този пошъл, евтин, AI-ски маниер, толкова повече хората ще се припознават в него и така ще пречупват своята култура в нещо друго. Винаги ще има изключения, но говорим за хората, които всеки ден биват бомбардирани от реклами и постери, направени изцяло от изкуствен интелект.

Скоро четох, че с писането е същото – четейки твърде много AI текстове, започваш ти самият да звучиш по същия изкуствен начин, когато пишеш.

Да, аз самата също често го използвам за писане на имейли например, защото трудно си структурирам мисълта в текст. Но усещам как на моменти в главата ми изникват думи, които са негови. И това е ужасно, много е плашещо! Когато го използваш, той те улеснява, но в същото време закърнява онази частица от теб, която може да пребори трудното и да се справи сама. И така ставаш зависим. Улеснението (уж) в дългосрочен план всъщност ни вреди.

Това го виждам много при децата на които преподавам в училище. Ти не можеш да ги накараш да свършат абсолютно нищо, знаят, че ако имат телефон в себе си, могат да проверят всичко, не е нужно да помнят. Развиват някакви други умения покрай това, не казвам, че е изгубена кауза. Но просто забелязвам като тенденция една сериозна загуба на смисъл: „Защо да го правя това? Какъв е смисълът да уча този предмет?“...

Благодаря ти за това интервю Адриана! Успех и до нови срещи!

И аз благодаря!