Интервю с художника Алберт Хаджиганев във връзка с изложбата му в галерия „Видима“
- Трудно ли е да се стане художник във Франция?
- Лесно е човек да стане художник където и да било. Взима едно плато, покрива го с бои, изчегъртва го, рисува и после пак и пак. Проблемът е, когато човек започне да си вярва и някой приятел го потупа по рамото и му каже, че е достатъчно добър, за да си изкарва хляба. Оттам започват известни трудности, защото не всеки може да си изкарва хляба чрез рисуване. Това зависи от усета, срещите, както и късмета – кога, къде и как ще попаднеш.
- На какво смятате, че се дължи Вашето развитие като художник? Каква роля играе семейството Ви в него?
- Семейството непременно играе важна роля, но само в един определен смисъл... Когато бях малък, баща ми ме води няколко пъти на курс по рисуване. Там, където той рисуваше, работеше и единственият академик в Севлиево (така баща ми наричаше тези, които са завършили академия). При този господин Тютюнков започнах да рисувам като дете, но много малко – не съм си мислел, че един ден ще стана художник. Всъщност исках да стана тираджия, защото те можеха да пътуват в чужбина, а мен все ме влечеше да видя свят.
- Отивате във Франция, когато сте на 28 години и вече имате известен опит. Какво можете да разкажете за онези години?
- Тогава нещата бяха съвсем различни. Аз напуснах страната, избягах през границата. Тогава се казваше така – избягах. Всъщност трябва да кажа, че това, че съм жив и дори тази изложба в Севлиево, са едно чудо, защото сега би трябвало да съм на българо-сръбската граница, заровен недалеч от базата, но и така стана, че оживях и си продължих пътя до Франция. А защо ли Франция? Защото, когато бях дете, баща ми купуваше много книги за изкуство. Те бяха предимно съветски книги, но имаше и такива, които разказваха историята на изкуството на цял свят. Като малък правех 2 неща: ровех се сред тези луксозни книги от световни музеи и разглеждах единствения атлас вкъщи. Непрекъснато се разхождах по света чрез картите. Така че явно е имало някаква предпоставка, желание още като малък да напусна страната ни. Но и никой не напуска собствената си страна, ако всичко му е наред...
- Много български художници ходят във Франция, Италия и други европейски държави, за да ги рисуват, и после продават картините си в България. Вие, като един българин в чужбина, бихте ли направили обратното – да нарисувате България и да я представите навън?
- За това трябва да си идвам достатъчно често, защото по принцип работя бавно и винаги изчаквам нещата да влязат в мен, преди да започна да ги придавам на платното. Но имам 2 - 3 картини по спомен от България, дори една се продаде още преди години. Една от тях е изложена в Севлиево.
- Как работите?
- Имам малка къща в Южна Испания. Реших да отида да търся витамин Д през зимата, когато тук в Нормандия е прекалено сиво. Купих си тази къщичка, за да прекарвам зимите там, където дневните светлини са по-дълги. Аз работя единствено на дневна светлина. Това ми стана правило от онзи момент, в който загубих две години работа, тъй като работех само на изкуствена светлина. Всъщност, когато си смених ателието и започнах да работя само през деня, нещата започнаха да се подреждат малко по малко.
- Когато погледнах за първи път картините Ви, видях обикновени, познати сюжети – дървета, пейзажи. Но когато се приближих и ги разгледах за по-дълго, видях нещо различно, дори ново за мен. Как успявате от нещо съвсем обикновено да извлечете силно чувство и да го внушите на този, който гледа картината?
- Не знам дали има точен отговор на този въпрос. Мисля, че като при всеки творчески занаят, за да предаде авторът нещо, трябва най-напред сам да го изпита. Цялата работа се състои в това ние да предадем на другия нещо, което сме усетили. И това е правило от още от пещерните рисунки. Ако ние не изпитваме нищо, няма да можем да го предадем убедително. Чувството е началото на творбата.
- Смятате ли, че артистите се раждат с талант, или творческите успехи са плод единствено на много усилен труд?
- О, имам една лична теория по този въпрос. Мисля, че има 2 типа художници – художници „на талант“ и „на не-талант“. Смятам, че онези, които са в музеите, които ми отвориха очите и които са си отворили най-много вратички за бъдещето, са художници на „не-талант“. На човека с по-малко талант нещата му идват по-трудно, така че той трябва да прави големи усилия и по този начин работите му се обогатяват повече. Но това дълги години, особено в България, ме комплексираше малко, защото не съм от най-талантливите и дори обичам да казвам, че съм художник на „не-талант“ в известен смисъл. Когато пристигнах във Франция и започнах да обикалям музеите, установих, че тези, които сами си отварят пътеки, са длъжни да работят повече и да търсят по-дълго. Именно те ме вдъхновяват. Например Мурильо и Диего Веласкес в испанската живопис са прекрасни художници „на таланта“. Ел Греко е художник „на не-таланта“, обаче той отваря толкова врати за следващите поколения, че в някои случаи е дори по-забележителен от предишните изброени. Мога да дам и други примери във френската живопис – разликата между Жак-Луи Давид и Йожен Дьолакроа. Единият е с явен талант; точен, изискан, изпипан, а другият рисува пó на едро, но става така, че именно той оставя повече следи от Давид примерно.
- Как протича процеса по създаването на една картина – от вдъхновението до излагането в галерия и продаването?
- О, те са две различни неща. Вдъхновението (дори не обичам много тази дума, аз използвам думата „работа“) идва, както говорихме, от усещането. То ни кара да се опитаме да пресъздадем нещата, за да ги доведем до погледа на един евентуален зрител. Този процес при мен е класически – от една страна това са моите ежедневни разходки в природата, а от друга, това са онези дни, когато с приятели взимаме стативите, излизаме навън и започваме да рисуваме онова, което ни е впечатлило най-много в обкръжението ни. Вдъхновението ми е природата, а от време на време може да бъде персонаж, модел или пък интериор – например интериора вкъщи съм го рисувал не знам вече колко пъти, жена ми във ваната – поне 5 пъти. Накратко, ежедневното обкръжение ми дава сюжетите. Понякога това може да бъде слънчев лъч, който влиза през прозореца и огрява ъгъл от масата или нещо, което е на масата. То не изглежда по един и същ начин при сутрешна и следобедна светлина или когато светлината е предположима или директна – това са безброй неща, които могат да ми направят впечатление.
- Свързан ли сте по друг начин с изкуството освен чрез създаването на картини?
- Ами, освен художник съм и зрител. Дори съм и колекционер, макар и в скромни размери. От време на време нещо ми хваща окото, придава някакво усещане, което би трябвало да имам в себе си. Когато на един правоъгълник, покрит с боя, нещата се подреждат по такъв начин, че да ми въздействат, и ако той отговаря на моите финансови възможности, си го купувам. Но стените ми са покрити с мои работи най-вече, пробвам ги първо на своите стени, за да усетя как се живее с тях, защото, който купи моя картина, трябва да живее с нея евентуално дълги години, така че би трябвало аз да я направя така, че да не омръзва бързо.
- Какви са емоциите и очакванията Ви преди откриването на изложбата в галерия „Видима“?
- О, това е необяснимо! Те са усещане за горещо лято с една улица с прах до глезените и аз и моите приятели от махалата тичаме, за да вдигаме възможно най-много прах. Босоноги сме и като почернеем от прах, голи до кръста, тичаме към „блокчетата“ до спортната зала... После се хвърляме в реката да се измием. После, малко по-късно, в пубертета – приятелите, баскетбола, забавната атмосфера... Такива неща изплуват в ума ми. Но иначе не мога да имам конкретни очаквания. Във всички случаи ще бъде емоционално натоварено и дори малко ме е страх; мисля, че от толкова емоции ще бързам да се прибера вкъщи, да попадна отново на моите неща, моето ателие, моята къща, моето семейство и т. н., които ми служат като ос, която ме центрира и ми позволява да си продължа пътеката, която съм започнал преди години.
