top of page

Разговор с Ана-Мария Николова

 

Разговор с обещаващата софийска художничка Ана-Мария Николова по случай новооткритата ѝ самостоятелна изложба в галерия „Видима“.


Разговор с Ана-Мария Николова
Ана-Мария Николова

Какво можеш да разкажеш за себе си?

Казвам се Ана-Мария, завършила съм Художествената гимназия и Художествената академия в София и рисувам от повече от 10 години.


Нуждаеш ли се от вдъхновение, когато твориш, или рисуването е задължителна част от ежедневието ти?

Много хора си мислят, че художниците рисуват, когато имат вдъхновение. Ако художник започне да разчита на вдъхновението, за да седне да рисува, е обречен. Когато човек се занимава професионално с рисуване, то се превръща в ежедневно задължение – всеки ден трябва да заставаш пред статива, платното или листа.


А така удоволствието губи ли се?

Не мисля. Променя се, защото вече изкуството не е заредено с усещането, че просто се забавляваш в свободното си време, а се превръща в един процес, в който активно се бориш да постигнеш нещо – не си доволен, триеш, отсяваш. Но пък мисля, че един много смислен начин да се отговори на въпроса „Защо рисуваш?“ е „Защото не мога да не рисувам“.


- Как започна да рисуваш?

Просто не спрях да рисувам. Всички деца рисуват, но когато дойде онзи преходен момент, когато спират, аз не спрях. Започнах да ходя на уроци, да се готвя за Художествената гимназия.


Какво е за теб тази изложба?

Тази изложба е съществена за мен, защото от години превъртам темата за бурята, мисля над нея, рисувам я отново и отново и все откривам, че от някой ъгъл не съм я погледнала. Тя е смесица от различни неща. Първо, разбира се, наблюдаването на природата. Често се намирам запиляна да гледам облаците и небето, които ме вдъхновяват изключително много. Също така композиционните решения и натурата ми позволяват да покажа какво има вътре в мен.


Разговор с Ана-Мария Николова
Картина от цикъла "Буря"

Какви теми включваш в образа на бурята?

Безпокойството, неспособността да застана на едно място и да спра – винаги нещо се случва в мен. Така картините могат да се разчетат и като автопортрети. Но мисля, че всички можем да се съгласим – живеем в много тежко, буреносно време. Оглеждам се около себе си и виждам буря във всякакви аспекти от живота.


Защо избра заглавието „Спомен“?

Исках заглавието да е малко по-сложно и да насочва по-конкретно зрителите, но е по-добре да дадеш въздух, като избереш нещо по-условно и така разрешиш на хората да интерпретират. Спрях се на „Спомен“, защото всяка от тези картини разказва история.


Чувстваш ли се като бунтарка?

Не, изобщо. Свързвам бунта с някакъв опит да се разрушава; аз се опитвам да градя света, който искам да виждам около себе си – и в личен план, и в творчески.


С какво се занимаваш освен рисуването?

Преподавам английски от вече 5 години. Ако някой ми беше казал, че така ще ми изглежда живота, нямаше да го очаквам. Но двете неща много добре се балансират. Не мога да се преработя в никое от двете, защото те са достатъчно различни, че когато прекалено много задълбая в едното, отивам към другото. Рисуването е самостоятелна дейност, преподаването е свързано с общуване с хората.


Как се виждаш след 10 години?

Надявам се в тези 10 години поне част от мечтите ми да бъдат реализирани. Това, по което ще отсъдя дали съм използвала времето добре, е да знам, че съм казала поне няколко смислени неща и те са стигнали поне до няколко души.


Какви са бъдещите ти творчески проекти?

След точно 2 седмици заминавам – ще работя като стажант в частна галерия в Брюксел, което е много вълнуващо за мен. Надявам се това да ми помогне да разширя погледа си над изкуството и да се запозная с автори с друг тип мислене. Извън това, имайки предвид колко време отнема да се организира изложба и колко са пълни галериите, разумна цел е на всеки 2 години да организирам изложба. Това би било чудесно засега.


За колко време рисуваш една картина?

- Много дълго време. Като бях по-малка, рисувах бързо – по една картина на ден. Най-много обичах, като започна картина, да я правя на един слой боя. Но когато ме подгониха любимите ми преподаватели с това, че „не може само Ала прима да се работи“, отидох в другата крайност. И сега се опитвам някак си да се срещна по средата с това желание първото нещо, което виждам на платното, да остане, и с това да поема риска, но да стане по-хубаво. Освен това техниката, която съм използвала в по-големите картини, изисква толкова много време!


- Доколкото виждам, те са направени с маслени бои.

- Да, всеки път, когато работя с тях, те трябва да изсъхнат; всеки път, когато правя текстура, трябва да изчакам и нея. Разбира се, има текстурни пасти, има начини процесът да се забърза, но всъщност времето, което картината прекарва на статива и аз я гледам, е свързване. В крайна сметка целта не е да сме конвейер за картини.


Разговор с Ана-Мария Николова
Картина от цикъла "Буря"

- Какви са отзивите за картините ти?

- Хората ми казаха различни неща, но ако трябва да обобщя с две думи, то мога да кажа, че хората изпитват нещо, когато ги видят, независимо дали това е вълнение, радост, вдъхновение, страх, понякога даже дискомфорт. Това е моя начин да отмервам – ако човек може да гледа една картина и да е безразличен към нея, значи нещо не е наред. Щом съм успяла да въздействам на някого, значи съм си свършила работата.


- А как възприемаш изкуството?

- Изкуството е една дълбока форма на себепознание. Защото освен че изучаваш себе си, творейки, изучаваш и външния свят. Ако ти останеш чужденец за себе си, не би успял да стигнеш до тази същност на нещата, до тази автентичност. Затова за мен е много важно, като правя картини, наистина да се опитам да вникна в себе си. Това, което съм казала на платното, да бъде истина, да бъде нещо, което аз съм разбрала за себе си от опит.


- Как би се описала с 3 думи?

- Нестихващ вътрешен живот. Мисля, че това добре описва начина, по който се завръщам навътре; всичко, което излиза навън, първо минава през мен.


Разговор с Ана-Мария Николова
Момент от откриването на изложбата

- Какво е за теб тази изложба?

- Това е втората ми самостоятелна изложба. Много пъти съм си мислила за това как текат темите, когато съм показвала картини пред публика. Първата ми изложба беше „Сън“. Втората се казваше „Безсъници“. Това беше първата ми дипломна защита, а следващата се казваше „Буря“. Втората ми самостоятелна изложба се казва „Спомен“. Тази изложба е като апотеоз на всички спомени, които натрупах, на всички битки, които проведох със себе си и с външния свят. Сега най-после мога да кажа: „Ето, това е. Можем да продължим нататък“. Изложбата ми даде едно много чувствено спокойствие. Защото стихнаха постоянните въпроси „Успя ли всичко да кажеш?“, „Успя ли всички неща да запишеш?“.


- Какво ти прави впечатление в Севлиево?

- Тук определено времето не е отровено от онова бързане. Въпреки че се старая да не съм от вечно бързащите хора, мисля, че е това е някак си неизбежно в един момент. Но тук сякаш можеш да вървиш бавно, да поговориш с хората и да видиш, че наистина отсрещният човек се свързва с теб. Особено сега, когато е навалял снегът и слънцето играе, сякаш мога да дишам. Въздухът не е сгъстен от напрежение. Самият град излъчва абсолютно спокойствие, което не съм забелязала на други места в България.


Интвервюто с Ана-Мария Николова проведе Елина Генова.

22 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички
bottom of page