КОНСТАНТИН МАРКОВ - интервю

Константин Марков

ВИЗИТКА

Любима книга – „Есента на патриарха“ и „Сто години самота“ (Габриел Гарсия Маркес), „Бележки по маншетите“ и „Кучешко сърце“ (Михаил Булгаков)

Любим художествен стил – няма такъв

Най-въздействащият цвят – контрастните двойки цветове, по-специално оранжево-синьо и червено-зелено

Любим артист – Елизабет Тейлър, Мерил Стрийп, Жан Габен

Любимо място за творене – всяко място, което предлага спокойствие и удобство

Емоцията, която творбите му предизвикват – любов, положителна и градивна емоция, мотивация

Как описвате Константин Марков с три думи – емоция – стремеж – разум

- Художник сте, но преподавате дизайн в Лесотехническия университет. Как са свързани тези две занимания?

- Художническата ми работа не е тясно свързана с преподавателската. Преподавам точно в този университет, защото получих информация за конкурс, който се обяви там. Спечелих конкурса и така започна кариерата ми на преподавател. Преди години преподавах на студентите от специалност „Инженерен дизайн“, а понастоящем – на тези, които изучават ландшафтна архитектура. В рамките на лекциите всички тези студенти изучават основните стилове и направления в изобразителното изкуство, архитектурата и дизайна. Практическите задачи са чисто рисувателни. Най-същественото в тях е как да превърнем двуизмерния лист в триизмерно пространство. И преди, и сега това е изключително важно. Започнах да преподавам през 1999 година, тогава поне тук, в България, нямаше софтуер, който да им помага. И така тръгнаха нещата. Ако изобщо може да се търси някаква връзка между преподаването и творческата ми работа, тази връзка може да бъде открита в интересите и образованието ми първо в Художествената гимназия, а после в Академията.

- Не черпите вдъхновение от университета?

- Не. Университетът си е университет, там човек е в друга функция. Все едно да кажем, че това, което човек учи, влияе на хобито му. При мен безспорно е повлияло, работа и хоби съвпаднаха до известна степен, но при много други хора е съвсем различно. Работа и хоби са две отделни неща. Хобито е дейност за разтоварване, човек задоволява някакъв свой интерес, различен от обичайното, с което се занимава.

- А откъде намирате вдъхновение за картините си? Има ли конкретни места, които вдъхновяват всяка конкретна картина?

- Места има. Не винаги, далеч не във всички картини, но места има. По принцип за мен са по-важни преживяванията, свързани с тези места, преживяванията, които после човек може да отрази, да превърне в картина. Въпреки това през последните години конкретиката на самото място придобива все по-голямо значение. Преди не считах за съществено да рисувам навън. Разбира се, това не се отнася за местата, където всеки детайл има своя история и атмосфера. Тези места са далеч по-различни от обичайните. Там си заслужава човек да се вгледа задълбочено. Друго съществено нещо, което ме формира като художник, е факта че още от осми клас много си падам по академичния сюрреализъм. Считам, че това е една вселена, паралелна на нормалната, на реалната, но много по-дълбока, по-лична. Сюрреализмът е по-субективен но далеч по-всеобхватен, включвайки в себе си измерения, доста по-различни от тези на обективния реализъм. Това виждам вътре в себе си, няма как да го видят хората, освен ако не му се даде външен вид (в картините). В този смисъл, преди бях по-субективен и като човек, и като художник. От един момент нататък ми се прищя не само да си измислям и да творя картинки, ами в действителност да се опитам да променя, доколкото е по силите ми, това което е около мен. Прост пример, имаме къща с двор в Драгалевци. Не се грижим много за двора, но ми се ще в даден момент да направя нещо, така че той да придобие по-различен облик от сегашния, облик който да остане във времето. Както казах, не само да си рисувам хубави картинки и да си фантазирам: „колко хубаво би било ако еди-кое си стане по еди-какъв си начин“, ами наистина да го направя, да го превърна в реалност. Считам, че този мой стремеж проличава и в картините от последните няколко години, преживяването е свързано с далеч по-конкретно отразяване на местата, където съм бил.

- Всъщност от този период са вашите картини от изложбата „Акустика на паметта“ в галерия „Видима“, предполагам?

- Да. Най-ранните са от 2017-та, но те са много малко, 2 - 3. Повечето са от тази година и от миналата.

- Говорите за преживяванията. Според Вас променят ли се личните спомени с времето?

- Ами да, избледняват, особено ранните, тези от детските години. Нормално е. Все пак някои спомени запазват нещо, което ни прави силно впечатление, което ни формира като личности. В този смисъл, като дете бях по-субективен, по-важно бе впечатлението. С годините променяме гледната си точка, а това неизбежно се отразява на начина, по който възприемаме спомените. Както казах и по-горе, сега ми се ще да рисувам по-различно от преди, тоест това, което виждам аз, да го виждат и другите хора в картините ми.

- Споменахте по-рано за сюрреализма. Как решавате кога една картина ще бъде сюрреалистична? От самото начало или може би след като вече сте започнали да я рисувате?

- Не, то е свързано със самото преживяване. За мен не е задължително това да личи много. Ако проличи, добре, ако не, просто си правя по-реалистична работа, свързана с визуалната конкретика на самото място, където съм бил. Не се стремя непременно към това да направя сюрреалистична работа. В някои случаи е възможно картина на колега да ми повлияе в по-сюрреалистична посока. Като видя творба на някого и да си кажа: „А, сега аз на базата на нещо, което виждам и харесвам в нея (не наподобителски, а на принципа на преживяването спрямо неговата работа), да направя моя вече доста по-различна“ и там сюрреалистичния момент да го има в по-голяма степен, но по принцип не ми е догма да го правя. Ако намеря начин да го изразя още от началото (в скицата), го правя, ако не, просто си рисувам по-реалистично, за да запазя спомена.

- Вие запазвате спомени, обръщате се към миналото, докато сякаш в нашето ежедневие постоянно гледаме към бъдещето. Защо? Защо миналото е важно за съвременния човек?

- Защо се обръщам предимно към него, трудно мога да кажа. Очевидно имам пиетет към него. Още откакто започнахме да учим история на изкуството в гимназията, произведенията на отминалите времена и епохи ми правеха огромно впечатление. Постоянно гледах албуми с репродукции. Вкъщи имаше много. Баща ми е изявен художник монументалист, който работи предимно мозайки и стенописи. Част от тях са инспирирани от изкуството на отминалите епохи. В този смисъл, произведенията от миналото винаги са ми били близки, интересни. Този интерес е възникнал постепенно и естествено. Не че не гледам в бъдещето, имам работи, повлияни от технологиите, но на чисто формално ниво. Не като възглед, а като форма и начин да си свърша работата по-рационално. Преди време направих един стенопис за офиса на фирма. Дигитализирах едно око, ама много грубо, на ниска резолюция. Не считам себе си за иноватор. До този момент не ме е вълнувало да вляза в тази роля. Технологията просто ми помогна, но не беше извор на вдъхновение. Всички сме различни. Синът ми например е математик, много добре работи с компютри, има силно развита конструктивна мисъл. Той има подчертан стремеж към тези неща, към бъдещето. Докато при мен… аз нямам, явно съм човек „от миналото“. Друго ми лежи на душата, друго ме вълнува, друго отразява най-пълно същността ми като човек. Изкуството е дейността, с която се реализирам. Всеки от нас си има такава любима дейност, свързана или с професията, или с хобито. По отношение на живота, всеки човек трябва да има някаква визия за бъдещето, няма как да не мислим за него. Животът тече динамично.

- Във вашите картини на мен силно ми направиха впечатление цветовете, които ми приличаха на някакъв филтър на стара снимка. Все едно са избледнели цветовете и носят това усещане за минало. Но пък има и златен нюанс в тези картини. Дали този златен нюанс не отразява именно златните спомени, ценността на миналото?

- Филтър не съм се стремял да правя. Просто някои от работите ми са по-монохромни, изпълнени с много светлина. Може би оттам идва това впечатление. Силната светлина убива въздействието на цветовете. Това се наблюдава особено ясно по обед. Като ученици в гимназията ни водеха на практики. Рисувахме предимно навън и учителите ни обръщаха специално внимание на този феномен: цветовете са по-подчертани рано сутрин и вечер, преди залез. По обед помръкват. Тогава се забелязва повече светлосенъчният контраст, възприемаме цветовете по-скоро като светли или тъмни, отколкото като червено, синьо и т.н. Що се отнася до златния нюанс, той е силно повлиян от моето отношение към един аспект от миналото, свързан с културата на Византия. В изложбата има два, три пейзажа... те и така се казват: „Византийски пейзаж“ – 1 и 2, направени в стилистика близка до тази на иконите. Някои изразни средства са силно повлияни от византийското изкуство, други не. Комбинирал съм си ги.

- Това е много интересно. Мислех че изборът на цветове не толкова следва действителността, както сега разбирам от вас, ами е избор, водещ към идеята за миналото.

- Може да се тълкува и по този начин, да напомня на стара снимка. В тази експозиция нямам картини, направени с тази цел. Както ви казах, колоритът е следствие от стремежа ми към повече светлина.

- Изложбата Ви е озаглавена „Акустика на паметта“. Вие слушате ли музика, докато творите?

- Като цяло не. Обичам музика, когато ходя на разходка, често пъти слушам музика. Като ученик и първите една-две години като студент слушах музика, докато работех, но после престанах. По някакъв начин започна да ми пречи, да ме разсейва. Не си асоциирам картините с нещо музикално по никакъв начин.

- Защо?

- Ами, защото, когато човек не разбира от нещо, разсъждава по-наивно. По-наивно, по-елементарно, в този смисъл го казвам. Аз не разбирам от музика, просто я слушам. Правят ми впечатление главно произведения, които, независимо от самия музикален стил, съдържат изявен контраст. Тези, които са еднообразни, ми стават скучни, особено ако са малко по-дълги.

- По същия начин ли оценявате художествените произведения?

- Не, защото една картина се възприема наведнъж и като цяло. При музиката времевият елемент е неизбежен. Едно музикално произведение дори да е например някакво парче на Бийтълс (най-късите са им по две минутки), се възприема във времето, в рамките на този интервал. Да не говорим за симфония или рапсодия, които са доста по-дълги. Музиката се възприема последователно, а пък картината – картината, стенописа, керамичния предмет – въздейства мигновено, тоест човек добива моментално впечатление за цялото. После може да се вглежда в детайлите. Това, което е свързано с музиката, го няма в моите работи, но харесвам гледната точка на Кандински, свързана с идеята, че една картина трябва по-скоро да изразява, отколкото да изобразява. Така възниква абстракционизмът. Като студент прочетох две книги от Кандински - „Точка и линия в равнината“, и „За духовното в изкуството“, в които той излага доста изчерпателно своята теория на базата на директни паралели между живописта и музиката. Не че нямам абстрактни работи, но музиката няма особено влияние за мен като художник.

- Докато говорихте за това, започнах да си мисля за преживяването и за естетическото удоволствие от възприемането на една творба, без значение дали е музикално произведение или картина. Кое е по-важно за вас?

- Естетиката не ми е самоцел. Определено не се стремя нарисуваното от мен задължително да е красивичко, ако става дума за това. По-важно е дадена творба  да изразява характерното. Например като става дума за пейзаж – нещо типично от конкретното място. Както говорихме преди малко, в последните години се стремя към това. Ако успея да го отразя в картината си, много подробности губят значение. Естествено, всичко е въпрос на гледна точка. Ако бях етнографски художник, детайлите определено биха имали голямо значение. Друг е въпросът ако става дума за композиция, изградена от точно определени детайли. В изложбата имам две такива платна, едно с прозорец и зид, и друго – със зид и черга. И двете са изградени на базата на фрагментарно виждане. Тяхната същност е точно в детайлите.

- А сега искам да ви питам за средата, в която творите. Вашата съпруга е изкуствоведка, издали сте книги в съавторство. Освен това работите в университета... говорихме за това, че и професията ви донякъде е свързана с хобито ви. Какъв е животът в такава среда? Помага ли ви?

- С жена ми сме колеги от Академията. В професионален план има много общи неща, които ни вълнуват. Още от началото на запознанството ни бе така. Лично аз считам, че е хубаво човек да има общ език с половинката си на тази база. Предполагам, че и при хората, които работят в различни сфери е така, ако си споделят много неща... тоест мен ме интересува това, което другия прави и обратното. В този смисъл това много помага, да. Не сме съвсем еднакви, не сме и двамата художници. Така се случи. Каквото и да разсъждавам какво би било, ако беше друго... не е друго, ами е това. Аз съм щастлив и доволен от това.

- Възникват ли спорове свързани с изкуството, предвид това, че работите в една и съща сфера?

- Спорове чак, не. Силна дума. Няма за какво толкова да спорим. Тя си има поглед на изкуствовед, аз имам поглед на художник. Това са два различни погледа, както на актьора и на режисьора – имат много общо помежду си, но гледат на това общо по различен начин, съобразно функцията си. На мен лично не ми пречи, на нея не съм забелязал да ѝ пречи също.

- Благодаря Ви и успех!

- И аз благодаря!

Семейство Маркови минути преди откриването на изложбата "Акустика на паметта"