Маринета Млячкова - интервю

Любима книга – няма, защото винаги дава шанс на нещо ново

Любим художествен стил – експресионизъм

Най-въздействащият цвят – правилно поднесения в съответната картина

Любим артист – онзи, който е различен в различните си инерпретации, но запазва индивидуалността си

Любимо място за рисуване – ателието

Емоцията, която носят творбите ѝ – надежда, щастие

Как се описва с 3 думи – търсеща, позитивна, човек

 - Как се чувствате след откриването на изложбата?

- Много добре се чувствам. На самото откриване имаше доста хора от Севлиево. Мои колеги и студенти, които успяха да дойдат, също бяха приятна изненада. Самото откриване беше прекрасно. Аз съм много доволна. Много ми харесва как стоят картините в тази експозиция, в тази галерия.

- Направи ми впечатление, че картините създават много светлина.

- Да, аз отдавна експериментирам в тази посока с творбите си. Но тези са специално направени за галерия „Видима“, за това галерийно пространство, което според мен е много важно. Да не събираш набор от творби по принцип, въпреки че са последни резултати от твоите творчески търсения и вдъхновения, за да ги сложиш в едно галерийно пространство, а да помислиш за конкретното такова – какво би приело като присъствие. И мисля, че много добре се получи при тази експозиция. Малко говоря като учител, но това е професионална деформация. (смее се)

- Повечето художници всячески се опитват да имат възможно най-много изложби, а Вие въпреки впечатляващата си биография сте се ограничили до 13. Каква е причината зад това решение?

- „Суингъри“ беше четиринадесетата ми изложба, да. Като имате предвид, че съм започнала от 90-те години на миналия век своя творчески актив. Не съм и на малко години. Според мен трябва всеки един художник да го усети спрямо собственото си възприемане на резултатите от творческото си развитие. Аз мисля, че трябва да мине един определен период, в който да се осмислят някои проблеми и се получат резултати. Да можеш да представиш нещо не коренно различно от това, което работиш, но все пак в развитие. Нещо ново, нещо интересно. Предходната ми изложба, която направих в Горна Оряховица, се казваше „Меридиани“ – подписвам се с „Мери“ на картините си и оттам малко си „поиграх“ с мотото (защото обичам да има провокация и в заглавието на изложбите ми), а все пак експозицията показваше де факто моите творчески меридиани. Та там в набора от творби, които показах, пак имаше насоченост, съобразена със залата, поради което обликът ѝ беше малко по-ретроспективен. Това, че галерията е доста голяма, го позволи. Така можах да представя и някои творби, чрез които да се види как се надгражда стилът ми в развитие. А той се променя. Променя се неминуемо като за всеки художник. Затова сегашната експозиция се различава като облик от това, което представих в Горна Оряховица. Няма картини, които да са били участници в предишни мои самостоятелни изложби. И понеже е с най-новите ми творби, ми е „любимата“! Впрочем за всеки художник последните му работи може би са му най-скъпи.

Изглед към изложбата

- А колко време се подготвихте?

- За тази изложба успях да се подготвя може би в рамките на една година. При мен особеното е – може би това повлиява и на броя изложби – че аз съм и професор във Великотърновския университет, във Факултета по изобразително изкуство. Ръководител съм на катедра „Живопис“, преподавам – имам специален курс по живопис освен другите часове със студенти (магистри, бакалаври и докторанти). Много сме натоварени ние, художниците преподаватели във висшето образование. От друга страна, не можем да изоставаме в личното си творчество и то да е на втори план. Но при мен творческият процес върви сякаш малко на тласъци. Примерно имам възможност за творчество най-вече през летните месеци – учителите имаме по-дълги ваканции. След като започне учебната година през есента, има един период, в който моето ателие леко отстъпва на ателиетата на студентите. Слава богу, че учебната ни програма е така направена, че има и седмици, в които нямам толкова часове и мога да обърна внимание на творчеството си. Но и тогава творческият ми процес не е толкова активен поради краткото време. След това през зимната ваканция имам малко повече възможност за творческа работа, но времето пък е свързано с изпитите на студентите и… следва летният семестър. А тези прекъсвания ми се отразяват и аз всеки път наново трябва да се пренастройвам за творчество. И в този смисъл може да изглежда дълъг периодът за подготовка на тази експозиция – една година – но де факто, ако ги събера, не знам дали 5-6 месеца реално мога да уплътня с творческа работа. Цикличността на преподавателската работа, която е втората ми професия, защото аз, разбира се, съм първо художник, и в резултат – цикличността на творческата работа си оказва влияние. Старая се, но аз имам и научна дейност. Доктор съм. Моята докторантура е свързана с методиката на преподаване на изобразителното изкуство. Имам научно ръководство на докторанти, публикувам статии… И тази научна работа ми ангажира време. Защото да напишеш статия, за да участваш в конференции или в сборници и списания, е сериозна научна работа. Но мисля, че успявам – както съм написала за изложбата си, че колаборирам в живописта, така да колаборирам и с професиите си и заниманията си, да мога да ги съчетавам.

- А по какъв начин включвате тази колаборативност в преподаването? Преподавате ли на студентите своя стил на живопис, или изцяло класическата живопис е предмет на вашите часове?

- Обучението в нашия факултет като цяло стъпва на традициите. И е доказано през годините, че не може един художник да тръгне по своя творчески път „от сега нататък“. Той трябва да изучи история на изкуството, да усвои чисто професионалните, класически жалони, които изграждат фундамента на бъдещото му професионално развитие. Започва да се развива като художник още от нашите среди, но ние не можем да ги учим да бъдат художници. Можем само да споделим нашето творчество, да акцентираме върху някои техники, с които биха могли да експериментират по начин, който използваме ние. Но аз като творец не съм основния герой – по-скоро съм част от цялата палитра от примери, които мога да им посоча да разгледат и проучат, да се запознаят с различни творци. Насърчавам ги… Аз имам и асистент, разбира се – Радоил Серафимов – един колега, който е много талантлив млад художник. Двамата с него се стремим да запознаваме студентите колкото се може повече с различни като стил, като възприемане на света и творческото му отразяване автори: от класическите до съвременните, които даже малко размиват границите на живописта като традиционно понятие. Творбите на тези художници често пъти не са в рамка и за стена, експонирани като кавалетна картина – което беше класическото присъствие на живописта почти до края на ХХ век. Но студентите трябва да имат широки познания за света на изкуството.

- Значи студентите наистина успяват да усетят колаборативността?

- Ами да, да. В случая колаборацията е дума, която може да се използва в много нюанси. В „Суингъри“ и в моите картини тя е съчетаване на класически живописни прийоми, които са характерни за живописта – нюансиране, топло-студено, по-фини и не толкова фини слоеве, по-цветно, по-нецветно... – всички тези живописни съпоставки, които са класически и на които учим студентите, с колажни техники. Студентите рисуват много часове от натура, а реалността около нас най-добре учи на естетика. В този смисъл, те се учат от самия живот. И ние, като художници, не можем да се изолираме от живота. Така че се опитваме винаги да има провокация, нещо, което да ги стимулира да творят, защото темите може да са до болка познати, много автори да работят на такива теми, но всеки иска да намери своето място там. И аз съм намерила сега в актуалната си живопис този колаборативен подход – защото не знам какво ще стане после. Аз съчетавам класически живописни прийоми с различно наслоени колажни структури, които наричам в случая „суинг-интарзии“. Изложбата е замислена да се казва „Суингъри“, защото самите картини стават това. Естествено, има кореспонденция с музиката, с джаза, защото суингът е импровизацията в джаза, който го въвежда като понятие. Аз пък си го „откраднах“ в положителния смисъл на думата. В моите картини искам да постигна импровизация чрез съчетаването на колажни техники с класически живописни. Колажите ми също са многокомпонентни. Те варират от много фини, тънки слоеве, които почти заместват боята на моменти, до плътни. Някой път живописният слой с бои е под колажите, друг път над тях, в зависимост от това кой начин ми е послужил най-добре за идеята. Колажните пластове тръгват от много тънки слоеве и постепенно стигат до по-плътни структури или директно релефно-пластични зони, които излизат над повърхността. Стигам и до присъствие на фотоколаж. При фотоколажа много обичам да използвам мои фотографии (по-цялостни или части от тях), които да успея да интегрирам в общата визуалност. Всичко това е в колаборация. Опитвам се да смесвам техниките така, че да не са като „съшито с бели конци“ – колажирането да не е грубо и елементарно, а по-скоро дори буквалното и репортажното на фотоколажа да е сплавено в цялата амалгама на живописния слой. Затова често пъти надрисувам съответния фотоколаж.

Сава Христов, Маринета Млячкова, Николина Джановска

- А как решавате кога има нужда да се добави примерно колажен слой? Как се случва колаборацията, докато рисувате?

- Аз имам изграден навик, който се опитвам и в моите студенти да внедря – да им дам личен пример в тази посока. Първо си правя един много бърз проект – рисунка на малък лист, но с общата композиция и идеята. След това вече на истинския формат почвам да мисля как по най-добрия начин да осъществя идеята. И ако мога – по възможно по-богат начин. Това ме вълнува в момента. Защото нашето творчество е много субективно, егоистично – художникът работи преди всичко за себе си. Но пък от друга страна, все пак трябва да има и реципиент – публика. Хората трябва да „влязат“ в творбите. Много ми се иска това, което правя, да не е за всички, но все пак повече хора да развълнува по някакъв начин. А хората са различни – имат нужда от различна провокация. И може би това ме кара да използвам различни техники, за да ги съчетая и да се получи нещо, което да ги развълнува по някакъв начин. Първо мен да развълнува, на мен да ми хареса… и после да видя как ще реагира публиката – докъде ще стигне разбирането и докосването до моето. Знаете, че всеки художник слага и заглавие на творбата си. Въпреки, че може темата да е много по-обща, в заглавието той леко конкретизира насочеността и идеята си, какво е искал да каже. И въпреки всичко смятам, че освен видимото от пръв поглед в картината и заглавието ѝ, хората може да усетят и още нещо, ако се „позагледат“ повече. Затова в тези мои творби реших да включа малко повече – една моя провокация – слагам малки текстове някъде в картинното поле. Някой път те са дума, някой път са две. Просто ги включвам в общото визуално звучене, така че да не се натрапват, но все пак да присъстват – мислиш, че си разбрал, но защо пък да не помислиш и в друга посока! Обичам провокациите, играта. Мисля, че творческият процес почива на играта. Всички деца като малки рисуват, творят, свирят, пеят… Чрез игра опознават света. А после стават малко по-прагматични, насочват се към други дейности. Може да се каже, че ми се иска да събудя отново детето във всеки гледащ картините ми.

"ВИМАНИИ"

- Значи смятате, че всяка творба трябва да има някакво изначално послание? Не може да се твори без начален замисъл?

- Не, не може според мен. И е много важно да се заяви самият автор какво иска да каже с една творба. На моите студенти често им казвам един мой термин – „лесни постижения“. Имаме часове по живописна композиция – според мен те са най-важните за обучението на един бъдещ художник, защото те там започват първите наченки на свое творчество. Ясно е, че ние преподавателите им се намесваме в работата, но все пак там те почват да стават автори малко или повече. И се надявам с годините да е все повече и повече и накрая да си станат съвсем самостоятелни. Ние ги учим на една своеобразна „света троица“ в картината – тема, идея, сюжет. Значи трябва отначало темата да те е развълнувала, след това ти да си намерил най-удачната си идея или хрумка, която да отрази твоето вълнение относно темата. И вече накрая сюжетът, който е малко литературен термин, но все пак е естеството на самата картина и нейно конкретно съдържание, чисто визуално – какво „разказваш“ с композицията, с какви образи искаш да изразиш всичко това дотук. Уча студентите си да не се задоволяват с първото, което им хрумне – „лесно постижение“, да търсят повече идейни решения. Мисля, че може би по този начин най-добре ти отговорих. Не може без идеята. Често пъти художници експериментират и в необичайни посоки. Всякакви неща сме виждали, но аз си мисля, че няма художник без идейна насока в творбите си. Дори този, който изглежда, че е alla prima, че е експериментирал спонтанно и че само така „разхвърля“ боите – например като Джаксън Полък с напръсканите си творби или някой друг автор с малко по-абстрактно присъствие на визуалността, изглеждащо случайно и небрежно. Често пъти абстракцията се свързва с повече спонтанност в този смисъл. Но аз по принцип мисля, че пълна абстракция няма, защото ние сме хора, живеещи в този свят и виждащи този свят. И като художници, колкото и да се абстрахираме от него, няма как да успеем съвсем нищо да не отразим от него. Затова абстракцията е малко относителна за мен. Невъзможно е да не използваме влияния, форми или елементи от действителността. Може би най-чистата абстракция е математиката, защото в природата няма цифри. Говори се, че нямало и права линия и така нататък, че ние сме ги създали тези неща. Паул Клее казва, че „линията е точка, тръгнала на разходка“. Чрез творбите си всеки художник се опитва да осмисли това, което вижда. Но като цяло, мисля, че в основата на този процес е неговата чувствителност – нещо го е развълнувало, а това вече е достатъчен повод или е тематична насоченост на неговата идея. Иначе защо ще прави композиции от пръски боя върху платното, например?! Макар че често пъти достатъчен повод е и самата провокация… Пърформансите, които се реализират на момента пред публика, са в този дух – артистът иска да докаже нещо, иска да постигне определена ефект, да види реакция. Затова в последно време връзката публика-художник е много по-близка, дори директна. Преди е била по-дистанцирана. Живописта е била дори елитарна и т.н. Но сега нещата са се изменили в много отношения.

- Много интересно. Не бях чувала тази идея за абстракцията.

- Имам един колега, вече пенсиониран преподавател – Цветан Колев, известен наш художник-живописец. По времето, в което преподавахме заедно, още не бях навлязла толкова в експериментите с колажа и фотоколажа и в тези по-колаборативни живописни практики, които в момента се опитвам да организирам. Но вече търсех в тази насока и когато се запознахме с него, имах смелостта да му заявя, че в живописта си правя абстрактна реалност. А той възкликна: „О, ти си със самочувствие!“ Но после, след време като ме поопозна като творец, той ми сподели, че изобщо не съм се надувала с това, че правя „абстрактна реалност“. Според мен има конкретика в творбите ми и те почиват на реалността, но тя е малко абстрактна като присъствие и организация… Така че това си е мое творческо самоопределяне и до днес – оксиморонът „абстрактната реалност“. Обяснявам си го може би с това, че съм философски настроена по принцип, че обичам да чета за енигматични неща. Може би е свързано и с това, че имам и научна работа. Всичко се отразява на автора. В крайна сметка ние художниците разкриваме истинския си образ чрез творбите си. И се надявам да съм била колкото се може по-искрена, защото някой път не можеш да постигнеш това, което искаш напълно. Но надеждата винаги умира последна и може би в следващата картина ще съм по-близо до успеха. Затова всяка следваща творба е надграждане. И като достигна до момент, в който съм изчерпала по някакъв начин интереса си към определен вид изследване, може би ще тръгна към някаква друга провокация. Но засега – в тази визуалност е моята сила.

"ЛУНЕН СЪСПЕНС"

- А това, че понякога не можете да кажете това, което искате, някакъв вид автoцензура ли е?

- Ами, да. Аз го казвам, макар че художествените критици, галеристи или публика, която даже няма нищо общо с артистичните среди, но все пак ценители на изкуството, може би не го усещат, но това е моето вътрешно усещане – че един художник трябва винаги да има една неудовлетвореност към себе си и автокритика, защото иначе според мен има фалшиво самочувствие. Затова използвам и този термин „лесни постижения“ с моите студенти, когато са направили набързо композиция, която нито е преживяна, нито е осмислена. Те съответно често се оправдават, че в процеса на подготовка на творбата си губят спонтанността и интереса. Но аз ги уча, че трябва да придобият опита на художник, който винаги може да прецени колко от емоционалността си да отдели на процеса на подготовка и колко да запази за реализацията на самата картина. Защото ако няма поне няколко първоначални идеи за композицията, от които да избере една – осмислен проект за творбата, студентът може да се загуби в намеренията си, ако веднага започне да работи върху платно с размер метър на метър, например. Ами ако платното е 150 на 150 сантиметра или по-голям формат, какво правим тогава?... Нашият разговор, вече ти казах, че ми прилича на водене на лекция с моите студенти… но това е естеството на процеса, поне аз така го разбирам. Защото и моите картини са това – както аз разбирам и усещам живописта в момента. Надявам се да съм разпознаваема и мисля, че е така. И в същото време да съм в духа на съвремието – да не съм архаична, да не съм със стари стереотипи и т.н., а напротив – да показвам винаги нещо ново. Мен лично ме вълнува да експериментирам, откривателството в процеса. Да намеря нещо ново, нещо интересно, провокация. Но картините ми са по-скоро с положителен знак. Дори когато засягам социална тематика, винаги позитивът надделява. Такъв човек съм и това се отразява и в творчеството ми.

- Искам да Ви върна към една тема, която преди малко започнахте – за Великотърновския университет и вашата общност от преподаватели. Много от тях, първо – вие сте им преподавали, второ – те са гостували в нашата галерия в Севлиево. Искам да Ви попитам как се създава тази общност, какво ви сплотява. Защо толкова много хора остават да преподават в университета?

- Може би това се дължи на самите преподаватели първо. Нашият факултет има изграден авторитет и престиж – думата „престиж“ е за мен суха и скована, но все пак изразява най-добре традициите и дългите години работа. Половин век и повече вече работим в посока да преминават през нас млади хора, докоснати от изкуството и искащи да се занимават с изкуство в различните му форми – имам предвид визуално изобразително изкуство и в смисъла на това, което стъпва на традициите, но е и с бъдеще. Знаете може би, че дълги години изкуството в нашата сфера беше насочено в едни класически направления – живопис, графика, скулптура, декоративни изкуства. После се появиха по-съвременни вариации, всеки вид от тези направления получи своето развитие и в момента малко по малко стигнахме до колаборативност. Отново се връщам към този термин, защото много средства от другите видове изобразително изкуство се използват нетрадиционно в други. Примерно в живописта има графични прийоми, пластични прийоми. Да не говорим, че в графиката много навлезе цветът и тя не е само „черно и бяло“. А има и ахроматична живопис, която също си служи с черно, бяло и сиви тонове… Става един много интересен процес – не може творецът да тъпче на едно място. И така стремежът да търсиш нови неща и да ги показваш на студентите – по някакъв начин това създава усещането за общност. Но всеки един от нас е доста сам в творчеството си – егоцентрик и с различно самочувствие. И понякога комуникацията е трудна, често има спорове, но това е на ежедневно ниво. Като цяло всички колеги от миналото до днес се стремим да градим и поддържаме авторитета на факултета – да помогнем, казано елементарно, колкото се може повече на тези млади хора бързо да стъпят на собствените си крака и да отлетят. Така обобщено и съвсем поетично мога да изразя процеса.

Преображение

Янтра

Дъжд над града

- Очаквах да ми разкажете, че сте много сплотен екип, че постоянно обменяте опит и си помагате.

- Това го има, но има и другото – спорове, конфликти, чисто професионални. Дали ще са свързани с това как си представят колегите да продължи оттук нататък обучението, или пък творчески – всеки си има личен вкус, предпочитания... Въпреки всичко си мисля, че колегите във Факултета по изобразително изкуство оценяват дори различното от тяхното виждане. И между нас има уважение, което е много важно, има и колегиалност. Нашата професия е трудна и в развитие – няма само черно и бяло. Но в основата е може би наистина това, че сме сплотени в една посока – да се работи за бъдещото развитие на младите хора като творци. И може би това зарежда и самите студенти, защото те след това сякаш искат отново да се върнат при нас – като докторанти и асистенти. Има желаещи да продължат нашата „мисия“, има приемственост през годините.

- И Вашият път е точно такъв – преминали сте от другата страна на чина.

- Аз дойдох от математическа гимназия, но изкуството винаги е било с мен и съм рисувала вкъщи, явно без да забравя детето в мен години наред. Но в крайна сметка заявих на моите родители, че това, че не съм отишла в художествена гимназия, не значи, че не искам сега след математическата да се занимавам с изкуство. Те видяха, че моите амбиции и влечения са в тази насока, и ме подкрепиха. Макар че ако не можех да рисувам, винаги съм казвала, че щях да съм в чистата математика. Много ме вълнуваше тя, може би защото там също има абстракция. Но в крайна сметка надделя този мой стремеж – да стана художник. Успях да вляза във Факултета по изобразително изкуство, въпреки че нямах достатъчно предварителна художествена подготовка. Годините тогава бяха доста трудни, художествените гимназии произвеждаха изключително подготвени млади хора, които ми бяха голяма конкуренция. Но все пак влязох и оттам нататък тръгнах убедено по този път. Моята специалност беше „Педагогика на обучението по изобразително изкуство“. Две години се учеше абсолютно всичко от изобразителното изкуство, а останалите две се избираше специалност. И аз, естествено, записах живопис. Но може би вече към края съм усещала тази необходимост да бъда и преподавател, защото времената бяха различни – в социализма имаше задължително разпределение, след като завършиш висшето си образование. Аз отидох учител в едно село от Великотърновска област, по пътя за Варна – Добри дял. Станах учител по изобразително изкуство и математика там. След това бях учител в град Лясковец и после вече се появи конкурс за асистент по живопис във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет, който издържах и започнах работа в нашия факултет. Това е моята малка история. Моят съпруг – Костадин Млячков, също е професор и колега. Той е в катедра „Рисуване“. Мога да кажа, че има значение и от партньора в живота накъде ще се насочиш. Той, понеже е родом от Пещера и е завършил Пловдивската художествена гимназия, много искаше да реализираме живота си в Пловдив. Аз го подкрепях в това отношение, но се отдаде възможност той да кандидатства за асистентско място и го приеха, а след две години и аз станах асистент. И така животът ни приюти във Факултета по изобразително изкуство, за което никога не съм съжалявала. Абсолютно никога. И ако ми зададат въпроса клише: „Ако трябва да се върнете назад, това ли ще направите?“ – ще отговоря: „Ами да, защо не?!“ Това е.

- Трудно ли е да работиш с партньора си, щом го виждаш и вкъщи?

- Ами, може би с годините се стига до едно творческо разбирателство. Например ние в момента ползваме едно ателие. Вярно, ателието е пригодено към всеки от нас – то е по-издължено като конфигурация, всеки си има неговата зона. Успяваме да работим заедно. Аз много се вглъбявам, когато влизам в моя картинен свят и както обичам да казвам: „Дори камъни да падат някъде, няма сигурно да ги чуя“! Той също. Затова с годините сме изградили един синхрон с него. И най-хубавото е, че си имаме творческо доверие – така го наричам. Той е моят най-изявен критик или ценител и на него имам най-голямо доверие. Него най-много уважавам като авторитет в тая насока. Това си е моето лично усещане. Не че не уважавам и други авторитети – просто първият ми коректив е той, както и аз за него. И пожелавам на всеки един такъв тандем – семеен, между двама творци – да бъде в такъв синхрон. Не че няма конфликти, естествено. Всичко има... но в крайна сметка просто завършва със знака „плюс“ и успяваме да се подкрепяме. Съжителството ни е интересно и провокативно. И не съм си го представяла с някой друг, но сега като ми задаваш този въпрос, се замислям: ако имах съпруг, който е примерно лекар – не че щеше е лошо, защото можеше и той изключително много да ме подкрепя, но нямаше да ме усеща така вътрешно от професионална гледна точка. Партньорът ти да е творец като теб, е доста по-различно – той говори на твоя език. Това е. И ако си имате доверие и се уважавате – става прекрасно. Най-хубавото нещо. По принцип всеки трябва да намери партньора си в живота – да му синхронизира и да не му бъде опонент, а по-скоро да е рамо до рамо с него. Но не трябва единият само да подкрепя, а другият – не. Това трябва да е съвместно. Аз така си обяснявам и семейството – трябва да има това нещо. Затова се разделят хората, развеждат се. Защото го няма този синхрон. Няма го това взаимно подкрепяне, разбиране, толерантност, които са най-важни.

"НАРАТИВ ЗА ВСЕЛЕНА"

- Може да се постигне разбиране на едно, според мен, дълбоко ниво дори ако партньорите не работят в една и съща сфера. Но при художниците си представям, че е много важно човекът да „говори на твоя език“, както вие казахте, защото вие, артистите, имате по-особена чувствителност към света.

- Да, не всички биха ни разбрали. Може да им се струва странно, с годините да започнат дори да се чудят този човек дали е добре психически, защото ние сме склонни да изпадаме в странни състояния. Абстрахираме се. Аз ти казах, че като рисувам, съвсем се откъсвам от света около мен. Но пък от друга страна, дори да не съм в реален творчески процес, често пъти „изпадам“ някъде, „отлитам“ нанякъде… Затова трябва да има разбиране от партньора и към него. Взаимност. Художникът също трябва да има разбиране към човека до себе си, дори да не е художник. Защото твоят партньор е и твоето семейство, най-близкият ти човек – това е ново ниво, едно стъпало по-нагоре като твой довереник и коректив.

- Споменахте едно „отлитане“, спиране на времето. На откриването, в речта на Николина Джановска, тя казва, че Вие спирате времето със своите картини. Смятате ли, че това е главната роля на изкуството в момента – да ни откъсне от проблемите, които виждаме в ежедневието си? Или пък точно обратното – ролята му е да насочи погледите ни към тези проблеми?

- Ами аз ще отговоря по-глобално. В смисъл такъв, че първата роля на изкуството днес е да го бъде и да е виждано от хората. Защото може би забелязвате, че у нас има един отлив на интереса на хората към изкуството – прозата на ежедневието ги увлича, което никак не е добре. Защото този отлив от света на изкуството и от артистите, които творят в тази област, всъщност резонира върху личния живот на хората. Те стават бедни откъм духовност. И в този смисъл аз мисля, че това е първото. А иначе изкуството трябва да бъде всичко, ако мога така да се изразя. То трябва да бъде апотеоз на красотата и на естетиката, на градивното в живота, но не трябва да се крие зад този параван и да не показва и другата страна. И затова е толкова пъстра палитрата от художници с тяхното различно себеизразяване. Примерно само в направлението на живописта, мога да кажа, че е просто необозрима палитрата от авторски изяви на отношението към света. Защото всеки един от нас по различен начин чувства и интерпретира. Има, разбира се, художници, които изцяло са в социалното изкуство, а други – не. Но пак мисля, че може това да е само период в този прочит на тяхното вълнение. В последно време самият живот ни поднася предпоставки за насока в тая сфера. Самата аз, която съм по-скоро във философската позиция на нещата – към излизането от конкретното, отиването към по-глобалното, по-общото, по-философски извисеното и по-художествено обобщено в нещо друго от конкретиката, сиреч асоциативно препратено към нещо по-глобално, аз също не съм безразлична към злободневното и лошото около нас. Има автори, които стъпват на конкретиката на социалното – с неговите тежести, войните, отношенията между хората, с какво ли не, свързано с „минуса“ в живота, както аз казвам. И успяват по някакъв свой начин да го пресъздадат. Има и творци, които работят и в двете насоки, но като цяло за мен истината е там, че хората на изкуството трябва да могат да извисяват, но и да не си затварят очите за реалността. И ако могат да го постигнат, е много хубаво. Защото не бива да заблуждаваме хората, че всичко е цветя и рози. Затова и често пъти правим критика на някои автори, които си слагат прекалено „розови очила“ и картините им са леко „по-щастливи“, отколкото трябва. А всъщност красотата може да се покаже по всякакви начини. И когато е поднесена с вкус и с подход, който показва твореца в нова светлина – да те изненада, като погледнеш неговото произведение и видиш как може един проблем да бъде поднесен по различен начин, тогава силата на творбата е не само в актуалността на темата. Красотата на природата например може да бъде подчертавана по много начини. Не е задължително всички живописци да правят само пейзажи, за да покажат, че харесват природата. Жанровете вече се размиват. Даже в моите картини има от всичко – от фигурални композиции, пейзажи и каква ли не фигуративност до абстракция. И мисля, че проверката на времето ще отсее тези автори, които не са успели да се справят с предизвикателствата на съвремието. Смятам, че художникът не бива да остава безразличен към събитията в света, защото всичко в творчеството ни е повлияно от ежедневието ни. Дори самите течения в изкуството се пораждат от предизвикателствата на времето. Така че неминуемо в природата на художника е заложено това да се опитва да отрази определен нюанс на живота по най-добрия според него начин, без да е безразличен към цялата останала палитра от това, което представя живота. Негов е и изборът за подхода и пътя – от красотата до грозното. Затова има художници, които рисуват и боклука около нас.

Маринета Млячкова и Николина Джановска

- Във Вашата палитра има много неща – мистика, митология, религия, но и съвременни технологии. Смятате ли, че живеем в такъв свят – между магията и изкуствения интелект?

- Да. Смятам. Даже се опитвам да го обясня и на моите студенти в момента. Опитвам се да им кажа, че всъщност изкуственият интелект не е непременно лошо нещо. Защото той е създаден да ни помага – в смисъл да улеснява живота ни, най-общо казано. И ние отдавна всъщност живеем с изкуствения интелект. Просто сега се акцентира повече върху него, защото той все повече и повече се развива и започва малко да открадва от нашите човешки възможности. И ние почваме малко да ревнуваме, че едва ли не може да ни измести. Изкуственият интелект е прогрес, но както всяко ново и прогресивно нещо, трябва да бъде използван с добри цели. Защото и атомната енергия е прогрес, но знаете какво е станало назад във времето с войната и атомните бомби. Така че това е вечният човешки парадокс на прогреса – резултатите от него и как той се отразява на живота на хората, на природата и на планетата ни като цяло. Затова мен ме вълнуват и мистиката, и религията, и въпроси като: „Защо сме се появявали?“, „Не е ли крайно време извънземни форми на живот да се свържат с нас?, „Достойни ли сме за доверие в тази посока?“… Да, и това ме вълнува – възможната среща със същества, които не са земни същества. Вълнува ме и космосът, Вселената. Въобще за мен космосът е все едно философия на живота. И от тази гледна точка всичко, което по някакъв начин ме е предизвикало да задам въпроси лично като човек, се е отразило и в картините ми. В този смисъл не съм останала например безпристрастна към войната в Газа, но съм я отразила по начина, по който аз мисля, че е най-добре – че всъщност не всичко е черно и бяло, че животът е нещо различно. Отразила съм и това, че лятото беше много горещо, имаше много пожари. В тази картина засягам дори и дилемата дали вярата на хората се губи, дали може всичко да приключи добре. Моите творби отново колаборативно съчетават тези дилеми на философско ниво, стъпило върху реалност и вече през човешкото отношение към събитията и процесите. Философията е малко по-научната част в този калейдоскоп, но хората по различен начин с различната си вяра и убеждения, дали са мистици или прагматици, осмислят тези процеси. И сега като се замисля, може би и тук има колаборация при мен, между всички тези неща, които ме вълнуват. Да, била съм права да напиша „колаборативна живопис“!

"БАНАН И ОЩЕ НЕЩО"

- Имате огромно влияние от джаза, все пак изложбата се казва „Суингъри“. Слушате ли джаз, докато творите?

- Не, аз по принцип рядко слушам музика, когато творя. Преди това казах, че когато творя, просто „изключвам“, влизам в моя свят. И дори да има музика, а понякога има, но сякаш... Аз мисля, че на музиката трябва да се отдава нужното внимание, когато я слушаш. Моят творчески процес черпи вдъхновение от нея, но то е почерпено от усещането, от чувството, което съм съхранила благодарение на нея и после претворявам това вдъхновение по друг начин. Така че често критикувам студентите си, ако слушат музика по време на работа в ателиетата ни – изисквам да си махат слушалките, защото, въпреки че процесът не е чисто творчески, а е начало на творчество, те по някакъв начин творчески интерпретират натурата, която рисуват. И музиката в този момент вместо да ги вдъхнови, може да им попречи. Но иначе да, джаз слушам. Слушам разнообразна музика… и тук съм пъстра. Но не и поп-фолк. Не слушам поп-фолк, просто не е моето. Мисля, че музиката трябва да е по-философска. Да не е толкова реалистична и вкарана в ежедневието. Без да обиждам стила, разбира се, всеки по различен начин го разбира. Аз просто обичам така наречената от мен „по-сложна музика“.

- Предполагам, че ако Ви попитам и за книги, ще отговорите подобно.

- Ами нещо подобно е. Привличат ме творби както от художествената литература, така и книги, които са по-философски насочени, изследователски или изкуствоведски – за стилове в изкуството, за самите художници. Обичам да чета такива неща. Интересно ми е мнението на изкуствоведи за съвременното ниво на българското изобразително изкуство и за света на изкуството въобще. В този смисъл въпреки неголемия брой мои самостоятелни изложби, имам много участия в общи арт форуми и проекти, и като цяло имам наблюдение върху процесите в нашата сфера, което за мен е даже задължително като художник и като преподавател. Защото ние може да сме си в собствен свят, егоистичен, творчески, но не сме изолирани. И не бива да бъдем безразлични към това, което се случва около нас.

- Вие сте част от тази съвкупност от художници, участвате в процесите.

- Участвам и се интересувам, не се затварям само в моето. Поради простата причина че всеки автор трябва да има сверка с времето и средата, в която се развива. И не само в България, разбира се. Колкото е възможно, гледам и извън страната, защото моите години живот през социализма бяха свързани с ограничения в тази посока. И като имате предвид, че тогава не бяха развити интернет и технологиите, се стига до тази жажда, която имаме в момента аз и моето поколение – да излизаме навън, да ходим да гледаме на живо. Защото, когато бяхме на вашата възраст, не можехме да се докоснем много близко до това, което ни вълнуваше. Едно е да прочетеш критика и да видиш една творба или експозиция на илюстрация (печатно издание), а друго е да видиш и усетиш реално изкуството. Дори сега не е достатъчно само да използваш възможностите за „пътешествие“ в света на изкуството чрез интернет. Друго е да отидеш на изложба – това искам да кажа.

Интервюто с проф. Маринета Млячкова проведе арт кореспондентът на галерия "Видима" - Елина Генова