НАДЯ ПЕТРОВА - интервю
- Елина Генова
- 24.07
- време за четене: 6 мин.
"Не искам да помнят картините. Нека да запомнят преживяването." - Надя Петрова
Любима книга – трилогията „Земното минало“, Лиу Цъсин
Любим художествен стил – кубизъм, фовизъм
Най-въздействащият цвят – черен, бял, червен
Любим артист – няма
Любимо място за рисуване – ателието в дома ѝ
Емоцията, която носят творбите ѝ – спокойствие
Как се описва с 3 думи – неописуема.
- Как се чувствате днес, минути преди откриването?
- Много спокойна се чувствам и изключително ми е приятно, защото съм приела тази галерия като едно мое любимо пространство. Преди ми беше любимо заради Ирина, а сега ми е любимо и заради спомените с нея, и заради Сава, който – браво на него! – много смело продължава традицията на майка си. Толкова ми е хубаво да гледам как работи с тази младост, творческа дързост, идеи. Просто това е много хубаво място, чудесно!
- Каква беше връзката Ви с Ирина, на която е посветена настоящата изложба?
- С Ира се запознах тук, в тази галерия, когато трябваше да направя една изложба. Тъй като аз живеех в София и тя беше тук, може би веднъж месечно идваше в София. За много кратко време се случи така, че ние започнахме често да контактуваме по телефона и постепенно изоставихме професионализма назад и останаха едни теми за разговор – чисто женски, чисто приятелски. Естествено, винаги сме се връщали към изкуството по един или друг начин, но то беше просто повод съдбата да ни срещне. За мен това беше един човек, който в даден момент имаше точно същото виждане за живота, каквото имах аз. Същите мисли, същите чувства. Имах усещане, че ние сме един човек в две тела. Много сродна чувствах Ирина.
- Във всичко, което четох за Вас в интернет, само се споменават заниманията Ви с балет. Може ли да разкажете повече за тях?
- Ами, то е хубаво, но няма кой знае какво за разказване. Преди да тръгна в тази посока – към живописта – работех керамика. И керамиката шест години беше част от моя живот. След това започнах живопис. И когато веднъж срещнах един от нашите професори в академията, той ми каза: „Забрави за балета и забрави какво си правила. Ти сега си художник. Не можеш да бъдеш повече балерина. Ти си художник и толкова“.
- Значи балетът не присъства изобщо в творчеството Ви?
- Не, нито като тема, нито като усещане, изобщо не ме вълнува.
- Нито като подход?
- Нито като подход. Всички изкуства имат един и същи подход. Трябва да почувстваш нещата и да поискаш да ги изразиш. Това е във всички изкуства.
- И тази воля и дисциплина, която спортът дава, не е толкова свързана с изкуството?
- Изобщо. Има много по-дисциплинирани от мен художници. Има художници, които работят като на тренировка, под час. Аз не съм чак толкова дисциплинирана. Позволявам си много своеволия. Макар че много години отне от живота ми, все пак няма нищо общо.
- На тази спонтанност ли се дължи Вашият присъщ стил?
- Не, не мисля. Ако има такава спонтанност в характера ми, сигурно е отразена някъде. Аз не го знам и не съм се задълбочавала. Може би в цветови контраст, може би в нещо е отразено. Но да рисувам спонтанно – не рисувам. Определено трябва да съм по-организирана, да си отделя месеците, времето. Има художници, които стават, вземат си нещата, отиват, рисуват си, вземат си от природата това, което на тях им трябва. Не съм от този тип художници. Аз мога да наблюдавам много дълго време нещо, но никога после няма да бъде същото. Не ми трябва да бъде същото. По-скоро усещане за нещо рисувам. Правя си своя свят с някакво усещане.
- А как открихте точно този свят? От началото, когато започнахте да се занимавате с живопис, ли започнахте с подобни пейзажи?
- Не. Всеки творец, или всеки, който се занимава с някакъв вид творчество, няма значение какво е, може и да е ковач на ножове, дори той накрая изработва всяка дръжка различна. Убедена съм, че навсякъде, във всяко начинание, не можеш след 20 години да бъдеш какъвто си бил в началото. Всяко наслагване, всеки експеримент води до нов експеримент, до ново откритие и така.
- Гледайки вашите произведения, в главата ми изниква по-скоро въпросът „Къде?“, отколкото „Какво?“. Това е, разбира се, мое лично преживяване с творбите Ви, но не виждам толкова формите, колкото цветовете и мястото, което създавате. Къде ни водят вашите картини?
- Ако има цел, с която, условно казано, рисувам една картина (макар че такава няма), и ако трябва да има препратка към зрителя (макар че и такава няма, но без да искам, това се получава), моята цел и моята препратка са човек да открие себе си. А това става с вътрешен монолог и вътрешен разговор. Ако моите картини дадат това спокойствие, човек да открие себе си, да бъдат началото на един път към вътрешното му спокойствие, вътрешната му удовлетвореност, към вътрешния му мир, значи са станали, случили се нещата.
- Кой беше онзи момент, когато си казахте: „Аха, ето това е, ето това исках да направя!“? Или пък още не е дошъл?
- Ооо, много пъти се случва това нещо. И при всички е така. Правиш нещо, много ти харесва, казваш си: „Да, това исках да направя“. После минава нещо друго, правиш второ и трето и все „това си искал да направиш“, а като се обърнеш към първото, си казваш: „Ами да, става“.
- Тоест постоянно има градация?
- Постоянно, да. Не може да нямаш градация. Ако правиш творчество, не може да нямаш градация. Даже и да не е градация – някакъв вид линейно развитие. Да не е по вертикалата, но по хоризонталата… винаги има. Друг въпрос е, ако чисто и просто правиш занаятчийска работа, така ти се налага да си печелиш хляба. И това го има, в момента нямаш време за творчество и трябва да си правиш чистия занаят. Там също имаш градация. Все по-бързо почваш да ги правиш нещата, все по-чисто започваш да ги правиш нещата. Тогава пък имаш време за своето вътрешно Аз повече – да му угаждаш, да го ухажваш.
- Освен градация има и леко пропадане надолу понякога. Как се справяте с него?
- Най-често това са емоционални състояния, от които, ако не можеш да излезеш, да се издърпаш от тях, те личат в творбите ти. Аз съм по-лабилна и това веднага се усеща. Има автори, които не можеш да усетиш това при тях. А на мен ми личи. Започвам да ставам по-обрана, цветовете минават в ниския регистър, работите стават по-сурови. Това са състояния, които не могат да не окажат влияние емоционално. Аз съм от тези хора, които не могат да скрият това.
- Но това е всъщност една присъща черта на всички хора на изкуството – силната чувствителност.
- Да, силна чувствителност, но много често професионализмът ти помага да скриеш това. Много често. Можеш и да го скриеш, можеш и да си го покажеш. Веднъж, когато съм преживяла един катаклизъм или съм попаднала в някаква дупка, на мен ми е все едно после кой ще разбере дали съм била там, или не.
- В едно интервю казвате, че любимите Ви цветове са черно, червено и бяло. Какъв смисъл носят те за вас? Защо ги използвате толкова често?
- Абсолютно никакъв смисъл. Няма нищо зад тези цветове. Единственото е, че аз в това съчетание се изразявам много добре. Този контраст червено-бяло-черно на мен лично страшно ми допада. Психолозите може би могат да кажат какво е, защо е и как. Но аз не влагам нищо емоционално. Просто ми е хубаво да работя с тях. Това червено, отдолу да го подчертая с черно или с бяло, наслада ми е за очите.
- Ако има едно нещо, което искате да акцентирате в своите творби, кое ще е то? Какво искате да запомнят най-много зрителите на картините?
- Не искам да помнят картините. Давам си сметка сега. Не искам да помнят картините. Нека да запомнят преживяването.
- Това пренасяне във Вашия свят?
- Не в моя. Един човек, когато гледа една картина, той сам си създава света. Така, както аз възприемам една картина, която съм направила, тук ако има 10 души, десетимата по различен начин я възприемат. Това са 10 различни светове. Нищо не мога да искам от тях да помнят. Те помнят преживяването. Като отидеш на опера, ти не помниш точно сценографията, не помниш костюми, не помниш диригента. Едно общо усещане хубаво изпята или лошо изпята музика. Това е усещането. И такова искам да имат за мен моите зрители. Хубави спомени от хубави преживявания.
- Взимате вдъхновение от реални места, но ги претворявате през своята призма. Случва ли се някои любители на картините Ви да Ви питат дали дадено платно изобразява конкретно място, на което са били?
- Да, много често. Имах един период преди 10 години… „Това е Италия!“. Ами, не е Италия, но щом ти прилича, добре... „Това е еди-кой си град! Това е Болоня. В Болоня има тази улица с тази къща!“. Добре, може би в предишния си живот съм била там. Сега рисувам това… Много често се случва. Много често. Даже има някои, които се припознават, особено в панорамните пейзажи често се случва това, защото покрай всяко село има баири. Всеки си припознава баира.
Comments