Ралица Денчева - Интервю

Любима книга – „Книгата на Мирдад“ на Михаил Нейми

Любим артист – Ален Делон

Любимо място за рисуване – ателието ѝ

Емоцията, която носят творбите ѝ – нежност, красота, светлина, чистота, духовно извисяване

Как се описва с 3 думи – силна, нежна, одухотворена

- Как мина откриването на изложбата? Доволна ли си?

- Винаги се чувствам много вдъхновена, когато откривам нова изложба, защото се свързвам с хората и може да се случи тази магическа връзка в отношението с човека. Tête-à-tête, както казват французите, е най-ценното нещо за един творец. Да достигнеш до душата на човека – за мен това е много ценно нещо. И беше много вдъхновяващо, с много хора, които са идвали на предишни мои изложби в Севлиево, въодушевени от срещата си с мен. Аз също – с тях.

- Искам да те питам за името на изложбата. Защо „златно“? Защо толкова използваш златното? Какво символизира то за теб?

- Златото… Юнг казва, че когато гледаме навън, в света, ние спим, но когато гледаме навътре в себе си, навътре в душата си, ние се пробуждаме. Много хора, забързани в ежедневието си, забравят да погледнат в себе си и по-скоро погледът им е именно навън, към материалния свят. А вътре в нас се крият чудни светове. Това са чудесата на живота – на сътворението, на природата, на красотата около нас. Чудни, чудни светове, които са дълбоко вътре в нас, но остават недостъпни, защото постоянно бързаме в ежедневието си. И добрият художник за мен е този, който успява да грабне тези чудеса – малкото чудо, малкия миг, малкия златен миг – и да ги сътвори в образи, в картини, да ги предаде на хората. Точно като един ловец на бисери. Да уловиш златния миг и да го дариш на хората чрез картините си. Това е много вдъхновяващо. Аз мисля, че изкуството всъщност е точно тази връзка между световете. То е като един своеобразен мост между хората тук, на Земята, и тези, които са преминали вече. Но е и мост между всичко мистично, езотерично, между всички висши мистични и интелектуални сфери на познание, които са в невидимото и в трансцендентното, и човека, който живее тук в материалното, в плътското съществуване. И затова е толкова чуден светът на изкуството, защото той наистина е свързан с други светове. С други измерения. И само по себе си това ни държи живи, държи ни чувствителни. Държи ни някак си млади и силни тук и сега, в този физически свят. Имаме нужда точно от тези неща.

"Златен сън"

- Само художниците ли имат достъп до тези други светове? Или човекът, който наблюдава например твоето изкуство, също?

- Да, да. Според Кант има два пътя, които водят до познанието на небесните тайни – съзерцанието на природата и художествената дейност. Това е достъпно за всеки. Безспорно. Актът на художествената дейност ни прави сътворци на Бога. Богоподобни. Защото ние можем да създаваме светове. Нови, млади, хармонични светове в изкуството. И да ги правим достъпни за всички. И този, който гледа, влизайки в този свят, го преоткрива в себе си, за себе си. И това е чудото всъщност. Защото чрез изкуството, чрез художника и неговата творба, всеки може да достигне до тези красиви светове и заедно да ги съпреживеем в единство. Лично за мен е важно един истински творец да има познания в езотериката. Да носи езотерична мъдрост и тайни практики, които да придадат на творбите му някаква сила – свръхестествена сила и мощ, за да докосне хората. Да познава тайната на езотеричното и мистичното изживяване. Да развива своя дълбок вътрешен свят. Тоест да работи върху себе си, да се усъвършенства винаги в духа. Да може да прави връзка между видимите и невидимите светове. Да може да влезе в дълбок трансцендентален съюз с Божественото единство, с Божествените истини. Да познава тези неща. Но това е много дълъг духовен път. Ако човек го избере, пътят наистина е дълъг. Има един филм – „Покаяние“. Той така завършва. Пътникът пита една бабичка, застанала на пътя: „Бабо, до къде води този път?“ Защото той се шири в дълбочина и в безкрая. И тя му отговаря: „Какъв е този път, чедо, ако не води до Бога?“. И накрая виждаш, че в края на пътя има едно малко параклисче, за да можеш да достигнеш и да се свържеш с невидимите сили, които ти дават сила да вървиш. Това са едни много красиви неща. Ако застанеш на този духовен път, с години се изграждаш, с години вървиш и все повече се развиваш и разтваряш душата си като цвете, като лотос. И все повече достигаш до истините на небето, до небесните тайни.

- Представям си, че този път започва много преди пътя на самото изкуството, в смисъл, вашия личен творчески път.

- Аз от мъничка започнах да рисувам, като се възхищавах, изследвах и прерисувах картинки от детски книжки. Тогава имаше много красиви индийски приказки, имаше Андерсенови приказки, приказките на Братя Грим. Започнах да се увличам. Това страшно много ме вдъхновяваше като дете. Постоянно исках да ги прерисувам и да разбера как мога и аз да нарисувам такива красиви неща. И този копнеж към магическите вълшебни светове и съвършенството, към този прекрасен изглед, се зароди в мен още като дете. Започнах да търся и да изследвам старите майстори – Да Винчи, Микеланджело, Рафаело, след това Ботичели – всички тези класици, стари ренесансови майстори, които са разбрали, че изкуството е царският път към Абсолюта и към Вечното, към откриването на Божественото и на Безкрая вътре в нас. И си струва човешкият живот да бъде изживян само в съзерцание на прекрасното. Според мен това е смисълът. Както ти каза – човек, който е далеч от изкуството, също може да види тези неща. Просто трябва да отвори своя вътрешен взор и сетивата си за прекрасното. А то е навсякъде около нас. Чудесата са навсякъде около нас – в природата, в малките неща, в детския смях, в полъха на вятъра, в дърветата, тревичките, светлината. В ангелите, които са невидими, но ги усещаш като лек ефирен полъх на криле около теб. И когато отворим сетивата си за тези малки неща, сякаш се свързваме с голямото във Вселената. Чудно е това. Още от малка бях запленена от това търсене в невидимите светове – от пътя на душата, на пробудената душа след това. Мен ме вълнува мистично търсене и неговият обект – кристалният човек. Ницше говори за него като за новочовека. В християнството това е христовият човек. Иначе той е човекът феникс. Въобще този човек, който е открил божеството в себе си – не само плътското си естество, но и божественото. Защото всеки човек – ти го виждаш – той е плът, тяло тук и сега, но в него трепти един лъч, който му дава сила отвътре. Това е тайната. Вълнувам се от тази тайна – какъв е този лъч, тази Божествена светлина, която извира отвътре и озарява тялото ти, очите ти. То не е външно. То е отвътре. И тази същност аз я търся, за да я открия, да я докосна, да я изобразя по някакъв начин в портретите – чрез очите. Тя е едно сияние, което извира отвътре. И така от мъничка ме вълнуват тези неща. С годините просто навлязох в това. Но това е един дълъг път, който не е само външен – в техниката, в това да се развиваш като рисувач. Истинският път е вътре в теб. Да се развиваш като човек и да се усъвършенстваш. В един момент усетих, че рисуването се превръща в нещо като свещенодействие, като вътрешно вглъбяване и търсене на безкрая вътре в мен. И видях, че този безкрай е вътре в мен, в моя свят, не само във Вселената. И там започна търсенето. И се оказа наистина безкраен свят. Винаги можеш да се очароваш от толкова неща и да се вдъхновяваш вътре в теб.

Ралица Денчева в своето ателие в София.

- И все пак предполагам, че вдъхновението ти идва отвън, от хората? А след това, виждайки тях и този божествен лъч, за който по-рано говори, минаваш през своята душевност, за да го изобразиш. Сигурно процесът е двустранен. Така си мисля от това, което ми разказваш.

- Той е двустранен, точно така. Аз се вдъхновявам от природата и от хората – най-много от хората. Аз се срещам с много хора и те са толкова различни в своята дълбочина. Не само красивият човек може да те вдъхнови. Всеки човек носи този лъч, който можеш да усетиш и да поискаш да го опознаеш, да се докоснеш до него. Ако ти харесва, да поискаш да го имаш по някакъв начин. Защото изкуството има това свойство да трансформира грозното в красиво, злото в добро. Просто съзерцанието на една картина може да те извади от едно неприятно състояние на тъга, на болка и да те вкара в състояние на тиха радост, на покой, на мир с себе си. Затова е блажено изкуството, магическо.

- Като гледах картините ти, си мислех за калокагатията на древните гърци – за външната и вътрешната красота. Има ли вдъхновение от точно това?

- Безспорно. Аз рисувам много женски образи, защото за мен женската енергия е много силна. Жената е олицетворение на всичко красиво – на духа на любовта, на милостта, на състраданието. Жената е женското лице на Великия архитект на Вселената. Мъжът е мъжкото лице на Великия архитект на Вселената. Мъжкото и женското винаги са едно в друго. Ние живеем в дуален свят, те постоянно се преплитат. Истинското просветление в човека се случва, когато той обедини мъжкото и женското начало в себе си. Жената е като чашата, душата, в която се излива духът, мъжкото начало (духът на любовта, Христовият дух). Когато се случи този мистичен брак, човек се променя много – и външно, и вътрешно. Казват, че младостта идва точно от това: дух, душа и тяло да бъдат в едно единство вътре в теб, тоест да няма противоречия. Това, което душата ти иска, духът да те води натам, а тялото да го следва. Тогава човек е винаги млад, защото няма противоречия и борби вътре в себе си. Той върви с лекота през този свят… Но ти ме попита за външното и вътрешното лице на жената. Аз мисля, че те са свързани. В картините си не търся само външната красота – търся и едно по-различно отвъдно и ново измерение на красотата. Красотата като този слънчев лъч, за който ти казах, Божествен лъч, който излиза от нас. Красотата като явно, видимо и съвършено проявление на Божеството в нас, на доброто в нас. Вътрешното и външното са свързани.

"Сънят на лилиите"

- Но може ли да има дисонанс? Може ли грозен външно човек да е красив вътрешно?

- Ако човек е красив отвътре, дори физически да е нелицеприятен, той е красив и отвън. Ако си забелязала, добрите хора, каквито и да са външно, ти някак си в тяхното присъствие се чувстваш приятно, на теб ти е леко, хубаво. Обратното също го има. Ако пък е външно красив, но вътрешно груб и неприятен, тогава ти бягаш от това присъствие. Важно е вътрешната искра да я усетиш и оттам вече да разпознаеш човека.

- Но надали всеки може да разпознава околните.

- То е път на познание. Когато започнеш да познаваш себе си и да работиш върху себе си, да търсиш своите вътрешни светове, да се осъзнаваш, започваш да познаваш и другите. Всичко тръгва от себепознанието. Ако си минал през болка, лишения и страдания, ставаш по-съпричастен и по-емпатичен. Когато на улицата видиш болен или нещастен човек, ще се спреш и ще станеш съпричастен на този човек, защото си минал през неговата мъка. Знаеш колко е тежко. Докато ако не си преминал през това, ти няма как да усетиш болката му и ще го подминеш просто. И затова хората са толкова различни. Един ще спре, друг няма. Един ще отсече едно дърво, а друг ще застане под сянката му и ще се зарадва на листата, на полъха, на песента на птиците. Друг ще убие птицата. И така можеш да разпознаеш духа, на който се намира човекът. Но всичко тръгва от вътрешното себеизграждане. Ако работиш върху себе си, започваш да виждаш света с други очи. Особено ако си влюбена. Ако си влюбена (ако си забелязала), всичко около теб, изведнъж като със омагьосана пръчица става различно. Всичко става толкова хубаво и всеки ти се усмихва. Човекът не се усмихва, но ти го виждаш така. И времето може да е студено и мразовито, но на теб ти е топло и приятно, защото си влюбена. Целият свят става вълшебен, но истината е, че магията и красотата са вътре в теб.

"Зад воала, синя тишина"

- Ти влюбена ли си?

- Да, аз съм постоянно влюбена. Когато излъчваш светлина и любов, хората се привличат към теб. И ако можеш да си влюбена постоянно… не е задължително да е в човек. Аз имам кученце например. Влюбена съм в него, в природата, дърветата, цветята, птиците, всичко. Всичко ме вдъхновява.

- И това предполагам, че носи спокойствие.

- Да, носи някаква хармония, вътрешен баланс. И дори тогава да дойде някакво изпитание към теб – макар че аз съм забелязала, че когато човек е в такова състояние, болестите и изпитанията сякаш стоят настрана – но дори да дойде изпитание, ти го поемаш и го трансформираш в нещо хубаво. Изкуството трансформира нещата, грозното в красиво, злото в добро. То е като алхимия на любовта – да превръщаш нещата. Чудно е това. И е малко психологически момент. Изисква се съзерцание. Да съзерцаваш не само природата, да съзерцаваш и хората. Аз понеже имам ученици, винаги казвам: „Деца, вървете, съзерцавайте“. Където и да отидеш, съзерцавай дървото, листенцето. Защо е така? Дали прилича на другото? Загледай се в една буболечка, в едно клонче, в окото на един човек. Погледни го в очите по-дълго време. Или в ръцете. Малките неща. Съзерцавай. Просто погледни и изследвай нещата, човека. Всеки човек е толкова интересно да го изследваш.

"Обич - тайната на живота"

- Сега като говориш, си мисля, че точно това прави съзерцанието. Кара човека да е „тук и сега“. Да присъства. Не просто да е някъде, да блуждае някъде.

- Да, ти си буден. Всъщност ти си буден. Оказва се, че ти си осъзнат. В основата на много духовни религии е осъзнаването. Да можеш да о-съзнаеш. Не само да си като тяло, да присъстваш, а да го осъзнаваш. Да осъзнаваш момента. Усещането за себе си тук и сега. Човекът до теб. Всяко нещо... да е живо за теб. Ти да си жива в него и то да е живо в теб. Съзнанието ти да е тук.

- Говорихме за красотата и това, че изобразяваш реални образи, които носят онзи лъч, за който стана дума по-рано. Много съвременни художници не търсят красотата, точно обратното. Обръщат поглед в точно обратната посока – към съвременните проблеми, тревогите, световните конфликти… Ти си избрала друг подход. Защо?

- Първо, защото си мисля, че твърде много е на света болката, мъката, войната, тъгата. Аз съм преминала през много болка и мъка в личен план, изпитания съм имала много в живота си. И успявайки да ги трансформирам в нещо красиво и добро, видях, че мога да помогна някак си на света, някак си да му подам нещо красиво, за да го утеша. Един вид моето изкуство е като утешение за хората. В забързаното ежедневие то е едно бягство в красотата, в светлината, в божественото. Където винаги е хармонично, приятно. Дълбоко вътре в душата ми има една песен, която не мога да изкажа нито с думи, нито чрез музика, не мога да я нарисувам с боя и четка. Защото това е моето сакрално, моето най-свято място, най-дълбоко вътре в мен. И аз съм сигурна, че тази песен ще остане и след като премина. Тя принадлежи на Всемира. Аз я усещам като един трепет вътре в мен. И искам зрителят, като застане пред моите картини, да усети тази песен като едно ефирно докосване, като един много нежен полъх на прозрачен воал. Сякаш те обгръща нежен воал на успокояване, на мир, на една тиха радост. Дори тъга, ако щеш, някаква меланхолия... една трепетна носталгия по нещо недостижимо, по нещо непознато. Искаш да го достигнеш, но не можеш. Или пък по нещо изживяно, но загубено, може би. Може би си изживяла някъде, преди да се родиш, нещо и сега го търсиш отново. Това е тая песен, която искам просто като ефирен воал да я усети зрителят от моята картина. И това е като умиротворяване на човек, който има нужда в този свят на болката да има един такъв утешителен момент, притихнал красив момент. И дори ако си вземе картината, някак си да си има едно кътче, в което винаги да може да застане там и да намери покой след борбите, които е имал през деня. Да намери една капка покой и красота, малка красота, която да го стопли. И да му даде сили да продължи напред.

"Съновидение"

- Като спомена „покой“… Картините много ми приличат, някои от тях, на икони.

- Да, една изкуствоведка ги сравни с българската иконография и един вид аристократизъм, който излъчват картините. Например аз използвам златото. За мен златният ореол е едно високо енергийно поле на излъчена от човека светлина, аура. Чувала си за аурата. Това е в православието нимб. Символ и знак на духовен живот, на вътрешно усъвършенстване, на духовно саморазвитие вътре в човека, на истински духовен живот, който човекът е водил. Това е за мен златото – божественост. Стремежът на човека да се докосне до своята божествена същност и до своя безкрай. И затова го използвам. Особено в последната изложба, „Златни сънища“. За мен човек, който е познал алхимията на любовта вътре в себе си, т. е. златото вътре в себе си, той е трансформирал злото в добро. Тоест, плътското си естество го е трансформирал в божествено и се е доближил до свещения трон на Истината. Ти не си само плът. Ти си дух. Ти си душа. Ти си едно ефирно същество, което дори да остави тялото, след това ще премине и продължи своя път в безкрая. Ти не свършваш тук и сега. Нито си започнал тук и сега. Ти преди това имаш път. И за мен човек, който е осъществил тази трансформация вътрешна, алхимическа, и е осъзнал своето божество вътре в себе си, той може да роди „Златни сънища“, защото в него може да заченат тия златни сънища. Само човек, който е превърнал сърцето си в Дом на Любовта и тялото си в Храм на Бога. Това е сакрално, нещо свещено, много дълбоко за човека, мистично. И е трудно постижимо. Съгласна съм. Но ако го пожелаеш с цялото си сърце и душа и застанеш на този път... Колкото по-рано... Аз на 20 години започнах истински да се интересувам от езотерика. Тоест, 30-годишен път. Живея, раста, опознавам света, хората, падам, ставам, изпитания и загуби… Ти можеш да живееш в това тяло. Както казва Христос: „Бъдете в този свят, но не бъдете от него“. Това означава точно същото. Живей в този свят, бъди тяло, грижи се за тялото си, защото тялото в крайна сметка е храм на Бога. Катедрала. Представи си, че ти си една катедрала, една църква, в която Духът на Бога обитава. Душата ти е вътре и тя е божествената ти същност. И това е много красиво – да си представиш, че си храм и вътре в теб обитава Божеството.

"Вечността в очите ти"

- Говориш за Христос, но и за езотерика. А религиозна ли си?

- Аз за себе си мога да кажа, че изкуството и красотата във всичките ѝ форми и проявления – това е моята религия. Красотата като най-явното, видимо и съвършено проявление на Бога вътре в мен. Така че Бог живее в мен и аз Го виждам и Го откривам навсякъде около мен и вътре в мен. Това е моята религия. Иначе се интересувам от много духовни учения, безспорно. Учила съм се от велики художници като Борис Георгиев, Васил Стоилов, Майстора. Да не говоря за ренесансовите художници. Те са ме вдъхновявали. Всички те по някакъв начин са се докосвали до божествените светове. Имали са такива трансцендентални изживявания. Докосвали са се до божествените истини, до небесните начала и тайни. Някак си трябва да се случват тия дълбоки духовни връзки на твореца с Божеството, за да може и картините му да имат свръхестествена сила върху човека. Да го докосват по свръхестествен начин. Не може просто да седнеш и ей така да рисуваш. Трябва да си го преживял, да си го пожелал, да си го закопнял. И то е като един копнеж вътре в теб към съвършенството и към Бога. И този копнеж вече се излива върху листа. И той трябва да докосне зрителите съответно и да възбуди в тях също тези копнежи.

"Слънчогледова невеста"

- Имаш ли някакъв ритуал, някакво действие, което задължително се извършва за всяка картина, докато твориш? Има ли нещо, без което творческият акт просто няма как да се случи за теб?

- Не, няма. Няма такова, но има нещо, без което не мога да живея. Аз не мога да се събудя, без да благодаря. Имам си ритуал за започване на деня, имам си ритуал и за завършване на деня. Но това е свързано с мен като човек, не като творец. И затова аз вярвам, че колкото по-добър човек е един творец, толкова по-добро ще бъде неговото творчество и ще докосва хората. Затова аз работя върху себе си, а то се отразява и върху изкуството. За мен това е много по-ценно, отколкото да съм творец. Всеки е творец малко или много. И ти си творец. Всеки човек създава нещо, твори. Дори да кажеш една дума, това също е творчески акт. Особено ако си осъзнат и знаеш точно тук и сега каква дума да кажеш на този човек. Защото думите, знаеш, може да съживят, но може и да убият един човек. Така че, дори говорейки с някого, е хубаво да си осъзнат точно какво му казваш. Не можеш да му кажеш всичко. Или пък на този човек не можеш да кажеш това, което на другия ще кажеш. И тази осъзнатост е много ценна. Това е творчество, ние всеки ден сме творци. Творци на собствения си живот. И не само аз съм художник, но и ти твориш, и всеки човек, който върви отвън. Абсолютно всеки твори собствения си живот, собствения си шедьовър. И зависи от човека какъв шедьовър ще направи накрая. И ни се иска да ни хареса тая картина. Правим каквото можем. Ние не сме ангели, ние сме човеци и аз осъзнавам, че сме недостатъчни. Но пък идеята е да застанеш на този път и да поискаш да се развиваш. Поискаш ли го, започваш да ставаш осъзнат с всеки ден. И някак си небето започва да ти изпраща точно такива ситуации и хора, чрез които ти да проглеждаш и да виждаш все повече в невидимото. И да израстваш по този път. Както ти казах – много дълъг път. Но ако ти не си осъзнат и не го пожелаеш това осъзнато, някак си животът ти остава един безцелен, безсмислен и хаотичен. И тогава почват и неприятностите, и ти не знаеш как да излезеш от тях. И става един хаос, абсолютно. Докато, ако поискаш да застанеш на този път, всичко се подрежда по чуден начин. Ангелите започват да те пазят, да ти пращат точните хора, точните ситуации и събития. Дори ако в някаква ситуация имаш препятствие, някакво изпитание, след като го преминеш, ти израстваш вече. И се променяш. И всичко става осъзнато.

"Ритуал"

- Смяташ ли, че това осъзнаване, това желание човек да се развива, по-често се случва при младите, при децата и по-рядко при възрастните? Имам чувство, че човек в някакъв момент все едно притъпява за всичко и се пуска по течението.

- Да, има го този момент. Децата са много чисти. Децата до 4-5 годинки са божествени създания. И е много важно как ще ги поемеш още тогава, за да не се разруши това, с което те идват. Тази чистота и светлина от Бога. Дори трябва да се учим от тях. Младите хора, съм забелязала, че са много отворени и са готови. Те са просто готови. Но на определена възраст, когато животът те е очукал и някак си... в един момент отчаянието е толкова голямо и човек става даже циничен. И това е много тъжно. На по-зряла възраст е много трудно човек да се обърне или да потърси някакъв път, но не е невъзможно. Аз вярвам, че изкуството прави чудеса. Ако не чрез картината... или може би чрез нея, една картина да те доведе до автора, до твореца. Връзката с твореца вече, думите, словото ще те поемат. Първо образът, след това отиваш при твореца, говорите. След това музиката, мелодиите. И всичко някак си по някакъв начин може да се отвори и човек да се отвори като лотос.

"Видение в златна тишина"

- Говориш за словото, за думите. Разбрах, че имаш и книга. Може ли да разкажеш за нея?

- Това е книга на моя съпруг, който беше поет, художник, писател, скулптор, също така и богослов. Аз реших, когато той премина отвъд, да издам неговото творчество. Той изчезна преди 20 години по много мистериозен начин. И аз реших да събера неговите стихове и неговите рисунки, както и мои рисунки в една книжка. Преведохме я на френски и я представихме в Париж. Тя получи наистина висока оценка. Както и от Вирджиния Джакомети, дъщерята на Борис Георгиев. За хората, които го познаваха – не исках да се загуби това, което той е написал. То е много красиво и одухотворено.

- Тоест участваш само с картини?

- Цветните рисунки са мои. Черно-белите скици и скулптурите, пластиките са на Руси. Мога да ти кажа две стихчета, ако искаш.

Ралица Денчева с една от илюстрираните от нея книги.

- Много бих се радвала.

- „Не пътя на очите следва моето сърце. Очите търсят пътя на сърцето.“ Това, за което си говорихме. Да гледаш не навън и да следваш плътското и телесното, а да погледнеш навътре и да следваш сърцето си. И още едно: „Душите ни са светове неведоми, а ние с плахи стъпки в тях пристъпваме. Да търсиме посоки към сърцето си и обич, от която се окриляме“. Или пък: „Теменужено нежна, като пролетен дъх, като плаха надежда и копнеж в моя дух“. Стихове много нежни, поетични, малко хайку, които те отнасят в други светове и са красиви сами по себе си. И кое още стихче мога да кажа… „Картините под твоите пръсти да носят изворна вода, да утолява с нея жаждата си залутаната ни душа“. Звучи като послание да продължавам по пътя и да рисувам. В крайна сметка изкуството наистина е като извор за хората. Като изворна вода – да отпиеш и да преминеш с нови сили напред. И така, повечето стихчета са любовни, има и по-различни, има хумористични, но са много красиви.

- Страхотно. Това е много ценно.

- Ценно е и аз мисля да направя още един тираж на български, защото много хора питат за книжката. Иначе са издадени 17 книги с мои картини.

- По-рано спомена за музиката, която чуваш от себе си. А слушаш ли музика, докато твориш?

- Докато рисувам, си пускам класика или нежни, медитативни мелодии, които кореспондират и са абсолютно в унисон с моя свят, за да може това, което се роди, да е красиво, нежно и ефирно. В крайна сметка изкуството, макар и изтъкано от мечти и копнежи, си остава храна и дреха за нашата душа. И е най-прекият път към Абсолюта и Бога вътре в нас.

"Полски цветя"

Интервюто с Ралица Денчева проведе Елина Генова - 12.2025 г.