Константин Кацаров

- Какви са очакванията Ви от една среща с публиката?

- Очаквам да се видя с хора, които не познавам. Очаквам и да видя хора, които познавам. Но ако мога да дефинирам с няколко думи какви са ми очакванията, това е да се запозная с хора. И ние след тази вечер да сме си близки, да сме приятели, да се опознаем, да знаем повече един за друг. И това е главният мотив – ние да си станем малко по-близки. Винаги това са идеите и целите на моите срещи. Най-малкото от всичко е това, че ние ще си говорим за книги. За книги ще си говорим най-малко. Изобщо няма да се отегчаваме с такива неща. Ние ще разговаряме за нещата между хората, за отношенията им. Всъщност това създава книгите – отношенията между хората, поне при мен е така.

- Това ли според Вас Ви прави популярен и обичан – връзката между Вас и читателите? Или е нещо в стила Ви? Или са темите, за които пишете?

- Честно казано, от вас разбирам, че съм популярен. Но ако приемем тази метафора за „малко харесван“, ще използвам клишето, че за всеки влак си има пътник. Така че според мен огромна част от хората, с които вече от години се познаваме, чакат всяка моя книга, следят нещата, които правя – може би това са хората, които се припознават в нещата, които пиша. А всъщност това са нашите отношения. Опитам се да говоря за обикновените, тривиалните неща. Единствената ми цел, самоусъвършенствайки се в това да се изразявам и да използвам словото по най-убедителния и точен начин, просто да мога да описвам обикновените неща да не кажа по необикновен начин, но по един по-любопитен начин. По един начин, по който на хората ще им е любопитно да стигнат до края, да направят своите изводи, да помислят, да се разсеят. Всеки да вземе това, което му е нужно. Да му хареса, да не му хареса. Но в крайна сметка да го накара да се замисли, защото смятам, че работата на мозъка ни е най-важното нещо в жизнения ни цикъл. Трябва да го използваме, да разсъждаваме, да мислим, да правим своите изводи. И в крайна сметка, другото клише е да ставаме по-добри хора, защото, въпреки че звучи клиширано, на мен това ми е фиксидея – добротата.

- Оттам тръгва всяко нещо, което пишете...

- Да, така мисля, така е при мен. Не знам при други хора, които пишат, как е, но при мен нещата са по точно този начин. Това ме вълнува. Аз обичам да пиша неща, които ме вълнуват. Тогава има истинска страст. Не мога да пиша по поръчка и не мога да пиша за някакви теми, които са актуални в момента. Пиша по теми, които са актуални в моето съзнание, които са ми интересни на мен, там мога да бъда на 100% искрен, точен и по някакъв начин да бъда интересен. Така си мисля и това правя. Обичам да пиша книги, които ще ми е интересно след това и да прочета. Накратко казано.

- А в тази връзка до каква степен прозата Ви е автобиографична?

- Ами, то едното е следствие от другото. Няма да е лъжа, ако кажа, че е на 100%. Но няма и да е лъжа, ако кажа, че тя няма нищо с мен. Защо? Защото винаги пиша неща, които са минали през мен. Може една ситуация, която описвам, тя да бъде събрана от няколко неща. Тези всичките неща може да не са се случили наведнъж. Но аз се опитвам да правя компилация от няколко събития, които са ми минали през главата, да създам едно цяло събитие, да го направя завършено, така че да мога да дам цялата доза на читателя. А всъщност преди читателя съм аз. Много искам да дам. Но аз взимам всъщност. И давам на хората това, което аз преди това съм взел и съм консумирал. Аз го правя като терапия. За мен този процес е жизненоважен. От дете мечтая, от дете си фантазирам, от дете пиша, от дете водя дневник, имам своя дневник, който е вече с хиляди страници. Оттам тръгна всичко. Та всъщност при мен нещата са много лични, защото няма нещо от тези неща, които да не ми е минало през главата. Та в този смисъл няма да е лъжа, ако кажа, че почти всичко е автобиографично. Сега, вътре има крайни неща, естествено, че не всичко съм извършил, което е описано в книгите, но почти всичко съм преживял – да речем на 95% или на 90%.

- Имаше една метафора, че писателят е като едно голямо око, което наблюдава света и го предава на читателя...

- Според мен всичко е до способност да се изразиш, до това доколко на теб ти е дадена възможност (талант) и доколко ти го развиваш, имаш трудолюбието и достатъчно лудост да отделиш от времето си, да пренебрегнеш много неща, за да правиш точно това. Не знам дали писателят е едно голямо око, но лично аз съм някакъв воайор, който цял живот е изследвал. Аз дори изследвам и себе си. Защото някой път разкъсвам нещата, които ме вълнуват, и създавам различни образи. Защото някой път тези неща, които ме вълнуват, описвам в няколко човека всъщност, не само един. Защото ние можем да бъдем и добри, и лоши, и мили, и не толкова мили. Така че за мен най-важното е усъвършенстването в това, което правим. А в конкретния случай – да използвам думите точно и ясно, да бъдат в такъв ред, че те да могат по някакъв начин да повлияят и хората да реагират. Защото най-голямата наслада, която аз съм получавал, е когато има хора нечетящи, които не са чели от години, са започнали да четат. Аз мисля, че провокацията е дошла от подредбата на думите. А всъщност не е ли точно това смисълът? Не съм чул някой творец да казва: „Аз съм готов, завършен и край“. Според мен със всяка една творба творецът продължава да се развива. А и при нас, хората, дори да не се занимаваме с изкуство, ако само се пуснем по течението, аз мисля, че ние просто се подготвяме за отвъдното. Не ми е интересно. Аз затова обичам да се срещам с хората, защото ние обменяме впечатления, обменяме емоции. Сега някои от тях може би започват да ме харесват. Имало е случаи, когато хора, които изобщо не ме харесват, подразнени са от нещо, което се е случило в социалната мрежа или в някои книги, или в някои разкази, някое мое изказване, идват да си затвърдят впечатлението, че аз наистина не съм добър човек и не съм техният тип. И ние започваме да се говорим. В крайна сметка, без аз да се натягам, да се подмазвам или каквото е, просто разговор… Вече нямам сили да се правя на някой друг. Много пъти съм го правил. Вече това не мога да го правя и съм абсолютно искрен, независимо какво ме чака отсреща и каква е цената. Предпочитам да бъда харесван за това, което съм, а не заради нещата, които не съм и на които се правя. Затова са важни срещите, защото там вече няма бягство. Там си говорим. Преди години съм присъствал на представяне на моите книги, когато идва редакторът на издателството и започва: „Купете си тази книга, защото тя е извънземна, великолепна, страшна, като я докоснете, целите ще станете платинени“. Това са глупости. По света може би в това време милиони хора пишат книги, поеми, стихотворения. Не, не си единствен... Ние сме уникални. Защото каквото и да направи всеки един от нас, няма кой да го повтори. Но аз, когато се срещам с хората, за мен е важно да си говорим, да общуваме. И ако нещата, които си кажем, им допаднат, тогава могат да обърнат глава встрани и когато ние си вземем довиждане, могат да си вземат книга. Но в никой случай това не е търговско дружество и някаква търговска сбирка – „Дайте да си купим книги“. Не. Аз искам да говорим, искам да имам повод съзнанието ми да се развива. Защото на всяка среща мозъкът ми се подлага на огромен стрес. След една такава среща винаги съм различен. Тръгвам си, не съм същият. Затова тези срещи са толкова важни. И накрая вече хората могат да се запознаят с книгите. Ако желаят. Защото нашият разговор е всъщност от това, което е вътре в книгите.

- Говорихте за това развитие на всеки артист, но и на всеки човек като цяло. Искам да ви питам как специфично вашето творчество се е развило. Има ли неща, които в началото сте писали, а в момента не бихте? А неща, за които сте мълчали, но днес не се страхувате да кажете?

- Нямам страх от нищо. Естествено, ме е страх за семейството ми, за близките, за приятелите. За тривиалните неща. Но като говорим в авторски план... ако трябва да свържа страха с писането ми, никога това не ми е било проблем. Никога не съм се притеснявал. Пиша неща, които харесам, които ме вълнуват, които по някакъв начин са ме раздразнили. Неща, които по някакъв начин са ме възбудили. Това е... Аз обичам да пиша. Никога няма да го направя по поръчка. Всъщност съзнанието ми поръчва нещо и аз започвам да го правя. Аз искам да го направя, за да го изживя още веднъж. Това е идеята, заради която го правя. Не го правя заради пари. Това не е бизнес. Не го правя, за да бъда популярен. Защото аз пиша от дете. Дневникът ми датира от... сигурно съм бил на 10 годинки. Писал съм го, защото обичам да разказвам. По-късно осъзнах, че аз, разказвайки, преживявам едно нещо, стоя в него все по-дълго. Това е все едно да искаш да отидеш в някаква разкошна дестинация. Ти в момента не можеш да си я позволиш, обаче чрез разказа ти отиваш там. И това е една паралелна реалност, която на моменти е била по-реална от действителността. Нямам представа при другите как е. Не съм обсъждал това с други хора, които пишат, но при мен е това. Аз съм започнал по този начин. Без да съм имал изобщо представа, че някой ден някой ще ми се обади и ще ме попита вълнувам ли се за срещата. Нямам съм представа изобщо, че моя книга ще бъде издадена. Че ще се наложи да се подпиша, че някой ще ми се обади и ще ми пише съобщение колко е развълнуван. Това не е било в плановете ми. Да, много разкошно се случиха нещата, но аз и затова винаги съм си бил скромен в това отношение, защото, нали, има хора, които са раждат с огромни амбиции да имат милиони почитатели. Не, моята мечта е да мечтая. И аз го правя с книгите си. Някой път оглаждам неща – има случаи, в които съм постъпил не така, както трябва. И съм се съдил, защото аз съм много самокритичен. Обаче в книгата изправям нещата и ги написвам така, както трябва да бъдат. Както съм искал да бъдат. И по този начин аз всъщност подготвям и себе си за нещо по-добро. Да мога следващия път да съм подготвен и да реагирам адекватно.

- Казвате, че пишете от малък. Кои са вашите любими писатели, които са повлияли на творчеството Ви? Имате ли идоли, от които сте се учили?

- Aко трябва да бъда конкретен, ще кажа: „Не, нямам идоли“, защото вече съм на такава възраст, на такова емоционално ниво, че ми е много трудно така по детски да кажа: „Този ми е идол“. Примерно някой път, когато бях по-малък, по-млад, в музиката, съм си позволявал да кажа, че примерно Ковърдейл или Брус Дикинсън или Звезди от „Ахат“ ми е идол. Имал съм си любими изпълнители. Докато при писането не е точно така, но... Пътят ми със четенето е много дълъг. Tой започва оттам, че моят баща има огромна библиотека, която в самото начало е създадена от него. Когато аз започнах да чета, тя пак си беше огромна. Всякакви романи, всякакви автори. И всъщност той много държеше аз да чета. А доколкото си спомням, от училище също държаха да четем. Но при мен дори се случи преди първи клас. И всъщност сега аз мога веднага да кажа автори, които някак си може би са попили в ДНК-то ми. За стила изобщо не мога да говоря, защото нямам представа. Хора ми пишат и аз ги приемам като комплименти. Примерно напишат ми: „Като Буковски си“. И аз им казвам: „Благодаря, но е много ниска летва“. Не, аз разбирам, че те ми правят комплимент. Но никога не съм целял да имитирам някой. Много ми е далече. Пишейки, аз изобщо не се сещам за тях. Нямам никаква представа. Аз използвам собствената си клавиатура, която в момента е на дадена чистота. Нямам представа кой е писал така или кой не. Но ето, аз съм изчел под давление на баща ми... Започнал съм с Джек Лондон – абсолютно всичко. Трудно е да се каже защо аз имам такава огромна любов към кучетата особено и обичам животните. Защото аз много подигравки съм понесъл и заради „На браздата“. Там умишлено ме караха учителите да чета разказа. И там като стигнеше до момента, в който животинката умираше, там окото и описанието, винаги плачех… Аз имам три книги в себе си. Примерно едната е „Мартин Идън“ на Джек Лондон. Другата е „Страдание и възторг“ за живота на Микеланджело, която я прочетох много малък, но обожавам тази книга. Може би заради това обожавам Микеланджело, може би заради това обожавам Флоренция и изобщо изкуството. Баща ми беше художник. Като казвам „беше“ – той още е жив, но просто не рисува в момента. И другата книга е „Вчера“. Това са книгите, които никога не ме напускат. Но оттам като започнем – Емилио Салгари, „Черният кросар“, там бях прочел всичко. Просто баща ми ме насочваше към тях. После няколко години бях на тази вълна със „Страдание и възторг“ за Микеланджело, за творци. Абсолютно всякакви такива биографични книги, които са написани за творци. И задължително минавах там през Скот Фицджералд и „Гетсби“, и Мецби. Имаше просто много... И Дикенс, и „Човекът, който се смее“, „Тримата мускетари“, Виктор Юго. Аз ги виждам в момента – твърди корици, красиво подредени по томове. Четенето беше много важно. Това е толкова интересно. Толкова забавно. Страхотно нещо е. Защото можеш много повече да мечтаеш дори от филмите. Когато четеш, ти можеш да си представяш половината от нещата. Някой как изглежда, какъв му е гласът. Докато киното ти дава буквално всичко на тепсия. А най-важното е, че ставаш по-грамотен. Научаваш се да пишеш. Не пишеш „не знам“ слято, а го пишеш разделено. Просто има неща, основни, на които се научаваш и ти помагат.

- Феновете на „Ренегат“ припокриват ли се с почитателите Ви като писател? Има ли хора, които обичат книгите Ви, но пък не Ви харесват като певец?

- Еми това да не ме харесваш като певец, трябва да не разбираш нищо от музиката! Шегувам се, разбира се… Но примерно има хора, които си купуват книгите ми и изобщо не знаят, че аз пея. Има хора, които не знаят изобщо, че съм писал, въпреки че сега ще издавам 19-ата си книга (може би до месец). Аз смятам, че има нещо такова: много от четящите не слушат точно такъв тип музика. Много от слушащите такава музика не четат. И най-вероятно има и някакви по средата, които може би и ме четат, и ме слушат, но нямам представа, не съм правил статистика. Но това мога да кажа, че когато се срещаме, а ние го правим често по градовете, обикаляме, хората много се радват, когато им пея. Но и аз съм голям манипулатор. Аз започвам с „Кълна се…“ (пее), а после естествено в аранжимент на „Ренегат“ съм направил много от красивите български песни, защото те могат да не знаят моите песни, но когато им изпея „Сляп безумен ден беше може би…“ (пее) и им става хубаво, хубаво. Всички знаят „Среща“: „Дали аз закъснях…“ (пее). И то просто става купон. И всички много се радват, а аз все едно съм на концерт, не отбивам номера. Искрен съм и в говоренето, и в пеенето. Примерно при вас идваме за първи път, макар че сме пели в града, даже сега пяхме на Хоталич. Но съм сигурен, че ще дойдат хора, които изобщо не са ме чували как пея. Убеден съм. И когато им направя една, две, три, пет, десет, петнадесет песни… Имало е срещи, които продължават по четири часа. И аз по едно време поглеждам към Ива (съпругата на г-н Кацаров) и викам: „Защо така леко се чувствам замаян?“. И тя казва: „Четвърти час е“. Тези хора луди ли са, защо не си тръгват? Аз винаги следя хората срещу мен дали имат желание да говорим. Ние си говорим като приятели. В края на срещата ние вече сме си близки и сме готови дори да си правим услуги. Но пеенето го има. И смятам, че то допринася за едно много приятно отношение. Защото аз си спомням старите срещи. Редакторът, който представя, казва защо трябва да се купи книгата. После някой започва да чете дълбокомислено: „Ох, ама господин Кацаров какви ги е написал, ма страхотно, метафори, страшна история“. Абе стига глупости, бе. Искам с хората да си говоря, да тълкуваме причините, заради които съм писал, защо съм стигнал дотам, а не да си четем кой колко е написал и кой колко е велик. После, който реши, може да чете колкото си иска. Ние не сме там, за да си четем. Ние сме там, за да общуваме, за да се питаме, за да си говорим за нещата от живота. Ако искате, за политика ще си говорим. За това, което ни вълнува. Това е идеята. Така мисля. По друг начин ми е скучно. А щом ми е скучно на мен, значи и на другите им е скучно.

- Как избрахте името „Ренегат“, при положение че думата буквално означава човек, който се е отрекъл от убежденията си?

- То няма нищо общо с Лоренцо Ламас, със сериала „Ренегат“. Думата „Ренегат“ за първи път се използва, когато една група от рицари е въстанала срещу своя крал и приближените на краля са ги нарекли предатели, родоотстъпници и хора, които изменят на вярата си. Но защо го правят те? Ето, сега настръхвам, докато го разказвам… Защо го правят те? Те го правят, защото той е увеличил неимоверно данъка на народа си. Народът вече изнемогва и те са защитили народа си. Но кралят ги е нарекъл ренегати, предатели. Те са предали краля си, но заради кого? Това всъщност е думата. Тя има подтекст. Буквално тя значи родоотстъпник или човек, който изневерява. Дори ако си спомним и в сериала с Лоренцо Ламас, той беше ренегат, защото всъщност се обяви срещу полицаите. Но той се обяви срещу полицаите, за да помага на тези, които полицаите потискаха по незаконен начин. Но така или иначе, групата трябваше да има име. Аз бях много неподготвен, защото никога през живота си не съм искал да стана музикант. Не съм предполагал. Не ми е било дори и хоби. Стана съвсем случайно. То е било в мен, без дори да подозирам. Вече хората по това време са имали групи, мечти. Те са вярвали, че нещо ще се случи. Докато аз... Аз точно затова и с музиката пак съм скромен. Пак съм скромен, защото аз се радвам на всеки концерт, на всеки аплодисмент. Затова се раздавам, защото аз не съм се родил да си казвам: „О, сега ще стана велик музикант, ще свиря по огромни стадиони, хората ще са луди по мен“. Не, аз се радвам дори на една репетиция, на една записана песен. Чувствам се толкова велико и такива моменти са незаменими. Затова съм скромен, независимо че се раздавам и че влагам много усилия в правенето на музика… Та, те ми казаха: „Добре, кажете някакво име“ и аз тогава просто избълвах това „ренегат“. Защото са ме питали дали няма нещо общо със сериала. Аз дори не съм се сетил тогава. Не знам даже дали тогава съм го и гледал. Но тогава четях някаква историческа книга, ставаше въпрос за тези ренегати. И затова го създадох „ренегат“ така. Те го приеха и групата си стана „Ренегат“ и никой нито го оспорва, нито решихме да търсим някакво по-атрактивно име. И най-важното е, че моите условия бяха да се пее на български, докато групата съществува. То всъщност докато аз съществувам. Защото всеки иска да тръгва към английския, към кавърите, да търси на баницата мекото. Мен това не ме интересуваше. Исках авторска музика на български език. Това е. Много простичко.

- След няколко години прекъсване се събирате отново и феновете Ви с нетърпение очакват завръщането на групата. Кога ще се случи това?

- При нас се случи така, че ние първо една година трябваше да не свирим на живо, за да може да запишем албума си. Но точно в този момент се оказа, че е тежко болен един от нашите музиканти, китаристът ни. Точно излезе албума, ние го направихме и той почина. И след това се наложи една година още… като всъщност не беше ясно дали ще възобновим свиренето, защото трябваше да имаме подходящ човек. Подходящ човек не означава да виртуоз на китарата, а да има подходящия характер, с който ние да може да продължим. И това чудо се случи с един много емблематичен музикант, Румен Куртев – Джимара. Той ни е приятел от много години. Аз дори имам албум с него, но не е свирил с нас. Много добър китарист. И всъщност ние започваме да се подготвяме. Но те не бяха готови всъщност за „Хоталич“, затова аз тогава бях с моите приятели. А те са перфекционисти, искат да бъдат подготвени, да не свирим половинчато. И предпочетоха да изчакаме още малко време. И всъщност това време дойде. Нашият първи концерт ще бъде на 24 октомври в Сливен. Те са в много добра форма. Вече репетираме. Нещата стават и по-различно, и по-красиво. Но аз много харесвам всичко ново. Защото всеки човек, особено когато е интелигентен и можещ, щом ти даде някаква подправка, нещата се променят за добро. Та започваме отново. Вече имаме доста дати, записани в календара. И се надяваме, че ще зарадваме хората. Дори и в Севлиево ще свирим на 22 ноември. Но концертите и срещите за книги са две различни неща. Дори мога да кажа, че с книгите е по-интимно. Въпреки че пея. Малко по-интимно е. Там си казваме малко по-лични неща, споделяме си там, малко повече се разголваме. И на сцената пак моментът е интимен, но там начинът на изразяване е по-друг.

- Исках да Ви попитам и за една ваша песен, която е особена смесица между литература и музика – песента „Прощално“, в която използвате последния текст на Вапцаров. Разбирам, че Ви вдъхновява българската поезия. Бихте ли споделили кои са вашите любими поети?

- Ами, аз веднага мога да кажа. Той е един. Не, аз мога да бъда по-изчерпателен, а мога да бъда и сух. Ако вие сега ми заповядвате да кажа само едно име, аз веднага ще кажа Христо Смирненски. Дори кучето ми се казва така – Ведбал. А Ведбал е един от псевдонимите на Христо Смирненски. Но освен това: веднага ще кажа Вапцаров. Много обичам да дразня аудиторията, защото много от тях... Естествено по-глупавите, веднага започват да... (глупави са, естествено, това умен човек няма как да го каже) говорят, че той е бил комунист. Вие знаете, че те са били там. Те знаят всичко за комунизма. Вапцаров супер гадняр е бил. Вапцаров просто словото му направо ми изкъртва сетивата. Кой може преди разстрела си да напише това? Кой? Кой може освен гения? Да знаеш, че губиш живота си след малко и ти да напишеш това. Няма какво да го коментирам. Има едно по-съвременно име – Николай Зайков. Той всъщност беше един от редакторите, когато „Жанет 45“ ме издаваха. Но той е поет, който аз също споменавам. А има и едно друго име – Ивайло Балабанов. Имам песен по негови стихове. Него го поставям на едно ниво с Вапцаров и Смирненски. Просто е страхотен. Даже имам песен, която се казва „Ивайловградски въпрос“. Даже сме снимали във вила „Армира“ в Ивайловград. Аз там преподавах на едни дечица.

- Преподавахте?

- Ее, да, аз съм голяма работа. Само дето пожарникар не съм бил. Едни дечица, бях направил вокална група. Да, и няколко години там стоях. То беше във връзка с един такъв малко по-тъмен период, в който боледувах. За тези неща също ще говорим с хората, защото те са всъщност много лични и почти всеки от нас, не всеки един, но всеки втори или трети, се е опарил. Говорим за рака. И точно по това време имаше един... Ние всъщност бяхме на концерт там и кметицата ме помоли. Имах един клас от деца от различна възраст. Идваха в читалището, репетирахме си всяка вечер и правихме концерти. Казваше се „Какавида“. Така да се каже, преподавах им пеене. Всъщност им преподавах човещина. Събирахме се и си пеехме. И тогава направихме и „Ивайловградски въпрос“.

- Благодаря Ви за това интервю и Ви пожелавам успех!

Кадри от срещата с Константин Кацаров в галерия "АРТ ЗОНА", гр. Севлиево - 27.09.2025 г.